Ридли Пиърсън - Клопка

— Млъкни! — изрева Флек. Очите му танцуваха в орбитите. Беше зашеметен и замаян. Той отново разтърси телефона, приближи го към лицето си и натисна няколко бутона. Притисна го към ухото си, дръпна го, изпълнен с безсилна ярост и отмени обаждането с едно натискане на пръста си. — Ако прецакаш нещо — предупреди я Флек, — ще ти причиня такава болка, че ще ти се прииска да си умряла. Ще ме молиш да те убия. — Той се ухили злобно. — Ама аз няма да го направя. Не и докато не си свърша работата с теб. Нито един сантиметър от тялото ти няма да остане здрав. Питай Кортни — добави той. — Тя знае.

Флек пристъпи напред. Дафни вече предвкусваше свободата, която я очакваше.

— Озбърн не може да изключи системата, сержант — изфъфли Ла Моя от предната седалка, — но могат да блокират достъпа на даден телефон до цялата мрежа — всички доставчици — и точно туй е направил — блокирал е достъпа на клетъчния на Матюс и на онзи номер, дето сме му дали за Флек. И двата телефона ще получават сигнал за претоварена мрежа.

— Да, но на нас ни е известно, че Флек носи повече от един клониран телефон — напомни му Болд. — Той трябва да изключи системата.

Самуей беше казала, че Флек има само един телефон, но Болд не беше убеден.

Ла Моя повтори молбата по своя телефон и после се заслуша.

— Няма да стане тъй — каза той. — „Еър Тайм“ са един от тримата доставчици. Само някои от кулите са техни. Първо се опитват да установят връзка с „Еър Тайм“, но ако не успеят, сигналът се пренасочва и който пръв го докопа, той пръв обслужва — обаждането се осъществява.

— А местонахождението?

— Още няколко минути, за да изчислят точното място, но знаем, че е някъде на острова.

— Моят телефон работи ли? — попита Болд.

Ла Моя зададе въпроса и зачака отговор.

— Тъй вярно, сержант.

Болд отвори телефона си, извади бележника от сакото си и набра някакъв номер с една ръка. Ла Моя продължаваше да държи връзка с Гейнис. Те прекосиха моста при Агейт Пасидж. Като държеше телефона в ръка, Болд изключи от скорост и спря колата малко след табелата, която указваше завоя за Сукуамиш-Индианола.

Той слушаше повече, отколкото говореше, а после затвори телефона.

— Знаеш какво мисля за случайните съвпадения — обърна се той към Ла Моя.

— Какво става?

— Полицията в Поулсбоу докладва, че изобщо не са се появили в ресторанта, но някой се обадил на деветстотин и единадесет и съобщил, че десният стоп на някакво старо елдорадо примигвал и изпращал сигнал SOS.

— Мамка му стара!

— Бях ги предупредил да не използват радиостанциите си, затова разпратили съобщение до подвижните терминали за данни на патрулните коли, но никой не бил виждал елдорадото. Човекът, който се обадил, казал, че колата се отклонила от шосе триста и пет тук — продължи той. — На север, към Сукуамиш. Смятам да се доверим на този човек. Ако не лъже, ще си спестим дяволски много време, вместо да ходим до Поулсбоу и да се връщаме обратно. — Болд погледна към потъналия в мрак път. — Ако информацията е грешна или Флек се опитва да ни заблуди, ще загубим всякаква възможност да го докопаме.

— Има една стара индианска поговорка — отговори Ла Моя през зъби. Думите му звучаха завалено. — Ако стигнеш до разклон на пътя, поеми по него.

— Много ми помогна, няма що! — язвително подхвърли Болд, но думите на Ла Моя наистина бяха помогнали — те за момент разведриха обстановката.

— Туй е точно по нейната част, сержант… Този SOS. За него говоря. Кой друг, ако не Матюс? Ти я познаваш най-добре. Как мислиш?

Болд натисна педала на газта и щом стигна до разклона, зави надясно. На север, към Сукуамиш.

— Нещата излязоха извън контрол. Не ти ли се струва? — попита Дафни.

Флек нямаше никаква представа от белезници. Беше стегнал лявата й ръка толкова силно, че пръстите й бяха студени и тя имаше чувството, че китката й е счупена. Потръпваше от болка всеки път, когато колата се раздрусаше, което по черния път се случваше през няколко метра.

— Мълчи! — каза той, но думите му, за разлика от преди, не прозвучаха толкова властно.

Дафни знаеше, че Флек иска да говори, че той изпитва нужда да говори. За него това беше единственият начин да поддържа своята увереност.

— Мислил ли си защо те търсим?

— За да ми видите сметката — отговори той.

— Виждаш ли? Нещата наистина са излезли извън контрол. Изобщо не става дума за това.

— Хайде бе! — тросна се той и си взе нова бира. Четвъртата по ред.