Ридли Пиърсън - Клопка

— Разбрано.

— Накарай Озбърн да повика помощ. Животът на полицейски служител е поставен на карта.

— Ще му предложа.

— Не му предлагай, заповядай му!

— Слушам! — отговори Гейнис, макар и не твърде убедено.

— Направи всичко, което можеш, Боби — каза Болд. Това прозвуча почти като извинение.

— Двама от неговите хора работят по някаква друга технология. Можем да изтеглим тях, но не бих те посъветвала да го правим. Става дума за технология, която действа в реално време. Може би точно тя ще ни помогне.

— Тя затвори телефона! — възрази Болд. — Това вече не е реално време, а чиста загуба на време.

— Тези момчета са много вътре в играта, Ел Ти. Смятат, че нещата са потръгнали. Не ми се ще да ги прекъсвам. Ще го направя, ако искаш, но мисля, че най-добре ще е да ги оставим известно време на мира и да видим какво могат да направят за нас. Доста са се запалили по тази друга възможност.

— Хората на Озбърн са се захванали за нещо, което няма кой знае какви изгледи за успех — обърна се Болд към Ла Моя, — а Гейнис иска да изчакаме и да видим какво ще стане. — Той никога не се съветваше с Ла Моя, когато трябваше да вземе подобно решение и сержантът не можа да скрие изненадата си.

— Преди време едно умно ченге ми каза — отговори Ла Моя, — че синьодрешковеца на улицата може да вземе много по-правилно решение от костюмарите в Управлението. — Той цитираше една стара мисъл на самия Болд, макар и не дословно.

— Аз не съм в Управлението! — възропта Болд. — И не съм костюмар! — Това беше кръвна обида, с която Болд в никакъв случай не можеше да се примири.

— Ти си на борда на ферибот — завалено отговори Ла Моя, — насред една огромна бъркотия, сержант. И туй ако не е кофти. — Той беше прежълтял. — Мисля, че имам нужда да глътна малко въздух.

Огромна бъркотия, помисли си Болд. За него тези думи най-добре обобщаваха както професионалния, така и личния му живот. Това чувство се беше появило по време на грипа и Болд нямаше представа докъде ще го отведе или кога ще изчезне.

— Както прецените двамата с Озбърн — изръмжа в слушалката Болд. — Просто искам резултати, когато дойде време да потегляме с колата.

— Благодаря, Ел Ти. Ще ти се обадя. — Тя затвори телефона.

— Знаеш ли какво може да направи един майстор с цветен скенер и графична програма в наши дни, а? А аз съм майстор. Аха. И то благодарение на програмите за превъзпитание. Научихте ме на почти всяко шибано нещо, дето трябва да го знам. Така че ти, лейтенант Дафни Матюс, току-що ми даде паспорт да духна оттук. Ти, твоите документи и полицейската ти значка. А какъв избор имах преди туй? Да се прехвърлям половин година от остров на остров и да се скатавам, да задигна някоя шофьорска книжка и да се измъкна през границата, преди да докладват на ченгетата за кражбата. Ама щеше да ми дойде нагорно. Но с полицейска значка? Чекиджийска работа. Оставям си пищова на границата и продължавам напред, съвсем официално. Хоп-цоп. И дим да ме няма. Както си му е редът.

Бяха спрели в тъмна гора. Въздухът беше пропит с острия мирис на борова мъзга. Флек я беше изправил, така че да може да седне в багажника и дъждът се сипеше върху двамата. Съсирената кръв по главата й започна да се размива и да обагря блузата й в зловещо, но познато розово. Флек стискаше в ръката си включен клетъчен телефон. Нейният или неговият? Тя се запита дали Флек беше прекъснал връзката с Болд, или телефонът беше излъчвал сигнал през цялото това време. Надяваше се да е така.

Брайс Абът Флек не знаеше, че тя беше прекарала последните десет-петнадесет минути свита в единия ъгъл на заключения багажник, където беше свалила пластмасовия капак на десния стоп и непрестанно даваше на късо проводника, в безкрайна поредица от три точки, три тирета и три точки. През повечето време бяха пътували по първокласен път и й се искаше да вярва, че в някоя от колите зад тях би трябвало да има някой бойскаут или бивш морски пехотинец, който беше обърнал внимание на стопа, излъчващ сигнал по морзовата азбука. Разчиташе, че някой може би беше записал номера на колата и го беше съобщил на полицията, като беше взел на сериозно сигнала SOS. Това, заедно с обаждането на Болд в Поулсбоу за подкрепления, обаждане, което Дафни разчиташе, че е направил, със сигурност щеше да даде представа на властите за нейното приблизително местонахождение. Психологът в нея нямаше намерение да се предава въпреки очевидните трудности — фактът, че действията и думите на Флек изглеждаха неуравновесени, явно в резултат на още един-два „боздугана“, че той беше затъкнал пистолета й на кръста си, както и изцъкленият поглед в очите му, който я предупреждаваше за същата тази неуравновесеност. Не се и съмняваше, че Флек беше способен да прибегне до физическо насилие спрямо нея. Беше изпитала това на собствения си гръб. Но в тези очи се криеха и други, по-страшни помисли, и тя искаше да ги насочи в различна посока. Първата стъпка беше парцалът, с който беше запушена устата й. Ако искаше да направи нещо, трябваше да се избави от него.