Ридли Пиърсън - Клопка

Вниманието му беше привлечено от движение, отразено в огледалото за обратно виждане. А може би това се дължеше на магнетизма на мъжа, който вървеше накуцвайки под ситните дъждовни капки.

Предната дясна врата се отвори и Джон ла Моя, целият в синини и натъртвания, с мъка се настани на седалката. Той погледна към лейтенанта — лицето му от брадичката до веждите представляваше маса от отекла черна, тъмновиолетова и жълто-оранжева кожа — и процеди през обездвижените си челюсти:

— От къде на къде само ти ще купонясваш, сержант!

— Сега вече прецака всичко — въздъхна Болд, — защото ще трябва да те откарам обратно в болницата, вместо да се кача на ферибота.

— В никакъв случай — смотолеви Ла Моя, така че Болд едва успя да разбере думите му. — Не съм се качвал на ферибот от години. Не се притеснявай — добави той, — нищо не ме боли, сержант. Ако искаш да знаеш, чувствам се страхотно.

Слухът на Болд постепенно привикна със странния му начин на говорене, който се дължеше на обездвижените му челюсти. Ла Моя звучеше като нещо средно между южняк и алкохолик. Беше натъпкан с лекарства.

Болд му подаде телефона.

— Никой не говори — каза той, — но какво чуваш?

Ла Моя запуши другото си ухо, въпреки че движението видимо му причини болка.

— Осем цилиндъра. Може би двуредов. Ауспухът му е пробит.

Болд нямаше желание да слуша излишни подробности. Трябваше му точен и ясен отговор.

— Но е кола. Нали?

— Ти ми кажи.

— Автомобилен двигател. Движи ли се или работи на празни обороти?

— Тази машина е на пътя, сержант, и се движи с три хиляди оборота. Кой е този канал, между другото? Спортни състезания?

— Тя остави телефона си отворен.

— Каза ми — напомни му Ла Моя.

— Но той все още е отворен. Имаше някакво сборичкване и сега никой не говори. — В гласа на Болд се долавяше напрежение. — Обадих се на Полицейското управление в Поулсбоу от монетен автомат. Казах им, че не могат да използват радиостанциите си, защото този тип има скенер. Имат един цивилен детектив там. Той ще заседне в Либърти Бей Грил. Наоколо ще има подкрепление от няколко патрулни коли. Може би все още имаме шанс да го заловим.

Светлините на ферибота приближиха.

— Най-после — каза Болд.

— Няма хеликоптер, доколкото разбирам — подхвърли небрежно Ла Моя.

— Всички са прибрани за през нощта. Свързах се с един от пилотите, но той каза, че докато отиде до летището и подготви машината, ще мине час и половина, преди да излети. Фериботът пътува тридесет и пет минути. Предпочетох да разполагам с кола, когато стигна там.

— Я задръж малко така, сержант. Там май става нещо. Този тип отбива от магистралата… колата започна да друса. — Ла Моя подаде клетъчния телефон на Болд, който заслуша напрегнато.

— Намаля скоростта — каза той на сержанта. — Спира… О, слава богу! — развълнувано каза той.

— Какво? — попита Ла Моя.

— Тя стене. Тя е жива! — Чу се шумно драскане, а после настъпи тишина. Болд разбра, че това не беше просто мълчание. Някой беше изключил телефона. — О, не — изпъшка той и подаде телефона на Ла Моя, който непохватно го вдигна до ухото си.

— Тя може и да е жива — каза той, — но тази джаджа е издъхнала.

— Той прекъсна разговора.

— Или батерията е каталясала — предположи Ла Моя. — Колко време беше включено това нещо? И как, по дяволите — ядосано добави той, — тя е успяла да докопа тази отрепка преди теб, сержант? Какво, по дяволите, става?

— Аз… — започна Болд — просто са се обадили на нея. С данните за обажданията от клетъчния телефон на Флек. — Думите засядаха в гърлото му като пилешки кости. — Накарах ги… да се разровят… в журналите си.

— Сержант? — Ла Моя добре познаваше този тон на шефа си.

— Затова тя остави телефона си отворен, Джон. Не за да мога да слушам, а за да мога да я открия .

— Сержант? — повтори Ла Моя.

— Обади се на Гейнис да отиде до „Еър Тайм Селюлър“ в Кълъмбия Билдинг. Човекът се казва Озбърн. Да го събуди, ако трябва. Ако се наложи, да го заведе до там под охрана. Просто да го заведе там. Веднага! Веднага, преди батерията й да издъхне — дрезгаво промълви той — и Дафи заедно с нея.

Тя се свести в някакво тъмно, тясно и затворено пространство. Беше топло и миришеше отвратително. Трябваше й известно време, докато си даде сметка, че това е багажникът на елдорадото. Флек сигурно вече беше открил пистолета и значката й. Сигурно вече беше разбрал, че да я убие — нея, полицейския служител — означаваше смъртна присъда, ако го хванат. Сега навярно обмисляше със замъглен от няколко „боздугана“ ум какво да прави. Какъвто и да беше залогът за Брайс Абът Флек преди това, сега той се беше покачил неимоверно.