Ридли Пиърсън - Клопка

Ръцете й бяха оковани с белезници, а глезените завързани с бели пластмасови кабелни препаски. Тези препаски разбудиха в паметта й спомени за Санчес и Кавамото и за миг дъхът й секна. Устата й беше запушена с някакъв омаслен парцал. Стегнат здраво около наранената й глава, той беше завързан на възел на тила й. Тя почувства странно усещане по врата си и реши, че това е незасъхнала кръв: каквато и да беше раната й, очевидно не представляваше опасност за живота й. Не можеше обаче да каже същото за мъжа зад волана.

Колата подскачаше и се друсаше и Дафни си помисли, че пулсиращото й главоболие се дължеше не само на удара по главата й, а и на просмукващите се в багажника бензинови пари. От блузата й, подгизнала от текила, се разнасяше отвратителна миризма на собствения й страх, парфюм и алкохол. Нямаше представа къде се намират, накъде пътуват, макар че по звуците на колите, които се носеха срещу тях, разбираше, че се движат бързо, а тъй като пътищата в този район бяха малко, това означаваше, че или приближават, или се отдалечават от Поулсбоу. Ако се отдалечаваха, значи беше заблудила Болд с обаждането си. Единственият лъч надежда — макар и слаб — беше отвореният телефон и то само ако Болд се досетеше за това.

Способността й да мисли трезво — да се абстрахира от конкретния момент, да се издигне над отчаянието на даден пациент — Дафни дължеше на професионалния си опит. Ето защо тя не изпадна в самосъжаление и не се поддаде на страха. Вместо това започна да се намества в багажника, съобразила какво трябва да направи.

Веднъж вече се беше озовавала в багажник. Струваше й се, че това е било в някакъв друг живот. Че се е случило на друга жена. Нямаше намерение да допусне сегашната ситуация да завърши по същия начин. Този път някой щеше да умре. И тя нямаше да позволи това да се случи на нея.

Фериботът се носеше напред през тъмната кипяща вода. Дъждът биеше по повърхността, а насрещният вятър вдигаше леки вълни, типични единствено за Пъджет Саунд, но фериботът се врязваше в гребените им и ги превръщаше в укротена пяна, която се стелеше на талази след него. Болд и Ла Моя седяха един до друг в почти празния салон. Освен тях наоколо бяха насядали няколко уморени бизнесмена и две хлапета с раници. Тези късни рейсове определено носеха загуби на фериботната линия.

— Не трябваше да идваш — каза Болд.

— Да бе — отговори Ла Моя през стиснати зъби.

— Как ще те храним?

— Само през сламка. Ако се издрайфам, ще пукна. Приятна мисъл, а?

— Защо тогава?

— Миналият път доста я понакълцаха, а ти… не престана да се самообвиняваш. Чувам, че сега се самообвиняваш за моето малко премеждие. Няма смисъл, сержант. Изпълнението си беше мое. Изборът си е мой. И гадният късмет е мой — каза той. — Бавен съм, но все още не съм за изхвърляне. Знаех, че ще ти трябва компания.

Клетъчният телефон на Болд иззвъня. Беше Гейнис.

— Озбърн посочил на Дафни местонахождението на Флек — каза тя, — и то доста точно съвпада с вашето в момента — насред Пъджет Саунд.

— И тя е тръгнала оттам?

— Трябвало е да се съобрази с времето — фериботът за Бейнбридж в осем и половина.

— Значи ни води най-малко с един час.

— Ти излезе прав за Озбърн. Той наистина може доста точно да определи мястото на дадено обаждане. Единствената засечка е, че това не става в реално време. Отиват му към петнайсет минути на подаден сигнал, което не е зле, но не е и върхът.

— Подаден сигнал? — попита той.

— Тъй като телефонът е бил отворен, той през цялото време е предавал. Затова ме помоли да подбера различни времена, които да му служат като отправни точки. Избрах три различни времена, с по няколко минути разстояние между тях. Тя се е обадила на по-малко от миля от Санди Хук — на запад, северозапад оттук. Обади ми се, когато наближите моста на Агейт Пасидж. Ще ви помогна да се ориентирате.

— А няколко минути след това? — попита Болд. — Къде се е намирала тя тогава?

— Той все още обработва данните. Казва, че е на запад, вероятно близо до Лемоло. След няколко минути ще знае точното място. Може би още пет минути.

— Нека определи последното известно местонахождение — посъветва я той.

— Но ако не знаем къде е бил след това — обясни Гейнис, — няма да знаем в каква посока се е отправил. На теб ти трябва посоката, нали, Ел Ти?

— След петнайсет минути слизаме от ферибота — каза Болд. — Искам до тогава да имам отговори! Мога като едното нищо да подмина този тип, без да знам.