Ридли Пиърсън - Клопка

— Разкажете ми за брат си — каза тя. — Какъв беше той?

Широката кола се носеше в нощта по пътя към Лемоло и Поулсбоу. За по-малко от минута Флек преполови своята бира.

В следващите няколко километра свистенето на гумите беше единственият звук. Колкото повече се проточваше мълчанието, толкова по-трудно ставаше. Тя отпи малко бира.

— Беше страхотен — отговори той, сякаш откакто го беше попитала не бяха изминали няколко минути.

— Черната дупка — каза тя. — Има моменти, когато човек не може да мисли. Не може да спи. Не изпитва глад.

Той малко се изненада. Отново надигна кутийката с бира.

— Изпитвали ли сте подобно нещо? — попита Дафни. — Безсъние. Липса на апетит.

— Липса на апетит за храна — каза той и очите му светнаха. — За други неща… не. — Той допи бирата и посегна към друга.

Дафни едва беше успяла да изпие няколко глътки от своята. Тя изигра ролята на домакиня и му отвори кутията.

— Да не сте ченге, а?

Малко бяха въпросите, които можеха да я накарат да замръзне на мястото си, но този беше един от тях. Това продължи не повече от една-две секунди, но на Дафни те се сториха като няколко минути. Тя се разсмя гърлено и Флек направи същото. Двама нервни спътници, които се смееха пресилено срещу предното стъкло. Колите и камионите, които се движеха срещу тях, подминаваха с онова познато, макар и не страховито свистене, което разлюляваше елдорадото като лодка. Флек шофираше с една ръка, леко стиснал волана. Дафни непрестанно следеше пътя с крайчеца на окото си, готова да сграбчи волана.

— Е, добре — каза Флек, след като тя не отговори. — Я ми подайте „Голд“-а. Ей там е. — Той посочи към жабката.

Текила „Куерво Голд“. Празна до половината. Или може би тази вечер беше пълна до половината — Дафни нямаше как да разбере това. Флек отпи две големи глътки от бутилката и предложи и на нея. Тя отказа колкото може по-учтиво. Той затършува в задния си джоб, като се надигна от седалката, за да бръкне по-дълбоко и извади пластмасово флаконче за аспирин, предназначено да побира десет таблетки. Вместо аспирин в него имаше малки капсули — на слабата светлина от арматурното табло тя не успя да различи какви точно са те.

— Няма да си правя труда да ви предлагам — каза той, метна две капсули в устата си и отпи от бирата. После с твърде привичен жест затвори флакончето с една ръка и го пъхна в задния си джоб.

Притежание на наркотици, помисли си тя, разбрала, че вече разполага с обвинение, което щеше да оправдае ареста му.

— Притеснява ли ви това? — попита той.

— Само че шофирате — отговори тя.

Флек се засмя.

— Мисля, че ще се справя.

— По-добре ли ви става? — остро попита тя.

— Хайде да не навлизаме в това, а, мамо ? Сеансът свърши, докторе. След десет-петнайсет минути на пациента няма да му пука — добави той.

— Значи разполагаме с десетина минути — подхвърли тя.

— По-скоро пет. Хайде да не приказваме повече. — Той отпи от бирата и закрепи кутията между краката си. — Не забравяйте, аз ви правя услуга, като се отклонявам чак до Поулсбоу. Не злоупотребявайте с добрината ми.

— Просто предложих да ви помогна, това е всичко.

— Така ли? Е, спестете си усилията. — Той забарабани неспокойно с пръсти по кутията, която стискаше между краката си. — Имам си цялата помощ, която ми трябва.

— Това е временна помощ — каза тя, без да се предава.

— Зависи колко редовно прилагате дозата, докторе. Риталин. Прозак. Тъпкали са ме с какво ли не. Започнаха, когато бях единадесетгодишен. Задигнеш един-два тостера — дадат ти хапче. Други започнаха това, не аз — каза той. После погледна към нея и добави: — О… дявол да го вземе… плаша ли ви? Но нали вие искате да говорим, не аз.

— Нарича се „боздуган“ — тихо каза Дафни.

Той малко се изненада от това, че тя знаеше, но бързо се съвзе.

— „Ти… озаряваш живота ми…“ — фалшиво запя той и гръмогласно се засмя, преди да загаси заревото с още бира.

— Това няма да го върне.

— Млъкни! — изрева Флек.

Колата кривна и Дафни усети как започва да й се повдига, а сърцето й заби ускорено. Той наби спирачките, колата занесе и спря край пътя. Край тях профуча пикап с надут клаксон, чийто звук постепенно заглъхна в далечината.

— Дявол да го вземе, туй не е твоя работа! — гневно изкрещя той с подивял поглед. По седалката се посипаха пръски слюнка. — Господи! — Той отново отпи от бирата и я изгледа злобно. — Защо просто не престанеш да ровиш!

Дафни погледна към чантата си. Пистолетът , помисли си тя. Изведнъж я обзе спокойствие. Това беше нейната територия: дивата ярост на съзнание, което губи контрол. Това беше моментът, за който се беше надявала: гневът беше избил навън и беше оставил след себе си празнота, в която тя можеше да се гмурне.