Ридли Пиърсън - Клопка

— Веднага ли? — попита той.

— Една бира ще ми помогне да се отпусна преди тази вечеря — отговори тя.

Той рязко завъртя волана и Дафни отхвръкна към вратата. Гумите изсвириха и голямата кола леко поднесе. Шофьорът на автомобила, който пътуваше насреща им, натисна клаксона, когато Флек насочи елдорадото към отсрещния край на платното и навлезе в бензиностанцията до казиното. Той рязко натисна спирачките и Дафни политна напред към арматурното табло.

— Почакайте малко — каза Флек, готов да изскочи от колата. — Ей сега ще донеса две бири. — Той скочи от колата и бързо влезе в магазина.

Дафни се отпусна на предната седалка на старото елдорадо. Беше останала без дъх — повече от нерви, отколкото от безобразното шофиране на Флек. Разбира се, точно „това“ не беше спирането за бира, което имаше предвид. За миг го зърна сред претъпканите рафтове на минимаркета в бензиностанцията как грабна опаковка от шест бири от хладилника до стената. Само няколко секунди й бяха достатъчни да отвори чантата си и да извади клетъчния телефон. Не отделяше очи от Флек, който вече стоеше пред касата под синкавата светлина на луминесцентна лампа.

Трябваше да сведе поглед, за да се обади. Дафни нервно започна да набира номера на клетъчния телефон на Болд, но сбърка. Изчисти последните три цифри, въведе ги правилно и натисна бутона.

Прозвуча сигналът за заета локална мрежа. Тя затвори и натисна бутона за преизбиране.

Флек държеше в ръката си банкноти. Той отдели една и я подаде на касиерката.

Тишината се проточи няколко секунди. После прозвуча сигнал.

Дафни чу как телефонът звъни.

Отговори! — мислено заповяда тя. Но може би клетъчният телефон на Болд беше изключен по това време на нощта и единственият начин да се свърже с него беше да го потърси на домашния му номер. Гласът на Лиз беше прозвучал доста враждебно, когато беше отговорила на обаждането й по-рано. Каква беше причината? И наистина ли Дафни искаше да узнае?

Отговори на проклетото обаждане!

— Болд — долетя гласът му, тих и слаб поради лошата връзка.

Флек държеше няколко банкноти и дребни монети в ръка. Той бутна летящата стъклена врата и се озова под ситните капки на дъжда, който заваля точно в този момент.

Преди да й пожелае лека нощ и да се отправи отново към града Болд обясни на Лиз, без да се впуска в подробности затрудненото положение, в което беше изпаднал. Причината беше само една — видеокасетата от Денвър.

— Доста мислих за това — беше й казал той — и не виждам как мога да се откажа.

— Няма да е почтено — съгласи се тя.

Той я обичаше и заради тази нейна способност да поставя нещата по местата им, да държи на морала, а не само да говори от морална гледна точка. Нейната религиозна вяра, разпалена отново по време на борбата й с лимфомата, пламтеше ярко. В моменти на сериозни изпитания Лиз винаги избираше правилното, доброто, дори ако това означаваше явно непреодолими лични предизвикателства. Нейният гняв към него преди време беше „гняв на повърхността“, както тя го наричаше. Щом се изправеха пред подобно предизвикателство, двамата отново се превръщаха в един екип. Лиз му даряваше част от собствената си смелост, при това съвсем безкористно и без съпружески пазарлъци.

— Ти си прословут със своята почтеност, скъпи. Не можеш да избягаш от нея, дори ако наистина ти се иска. А аз не мисля, че ти искаш. Нали?

— Ако действително разполагат с подобно нещо — които и да са те — тогава няма от какво да се плашат. Но те се плашат. Не смеят да го направят сами.

— Ако ти смяташ, че е настъпил моментът да напуснеш тази работа, значи наистина е дошло време — каза тя.

— Това, което възнамеряват да направят… то ще ни причини болка. Голяма болка. Може би трябва да обмислиш всичко внимателно, преди да вземем решение.

— Слушай, не казвам, че напълно ти прощавам за това, което се е случило, но ще го преживея… Ще го преживеем. Ние умеем да оцеляваме — тихо добави тя.

— Решението ще бъде трудно. То не може да бъде взето с лека ръка — предупреди той, макар и повече себе си, отколкото нея.

— Ние не решаваме тези неща. Не ни е дадено да ги решаваме. Ние просто избираме дали да се вслушаме или не.

— Искаш да кажеш, че решението вече е взето? — попита той.

— Казвам, че никога не е имало решение. Въпросът винаги е бил ще се вслушаме ли или не. Ти винаги се вслушваш. Ти си добър човек, Лу. Обичам те заради тези моменти. А за други те ненавиждам — добави тя, като помисли малко.