Ридли Пиърсън - Клопка

— Никога не сме преживявали подобен момент, Елизабет. Голяма буря ще се разрази над дома ни.

— Можем да устоим. Или не. Когато се вслушваш, когато правиш това, което е правилно, нещата сами се нареждат. Може би не тази седмица или следващата, може би не тази година или следващата. Може би ще бъдем изправени пред някакви предизвикателства, поотделно или заедно. Кой знае? Но идва време, когато поглеждаш назад и казваш: „Ето защо е станало така“. Казвам ти — винаги става така.

Движението към града беше намаляло през последните няколко часа. Нямаше да може да заспи — това поне му беше ясно. Стори му се, че най-добре ще бъде да се върне в службата и да продължи да проучва случая с нападението над Санчес, докато все още имаше време. Скоро щеше да му се наложи да започне да се защитава.

Клетъчният му телефон иззвъня.

— Болд — отговори той.

Едва когато чу гласа й се сети, че трябваше да се обади на Дафни.

— Лу… Слава богу! — задъхано произнесе тя.

Флек се затича в дъжда, стиснал здраво опаковката с шестте бири в ръце, за да не клати кутиите.

— Аз съм с него, Лу. Флек! — трескаво зашепна тя. — Проследиха клетъчния му телефон! Задръж така! Не затваряй, дори и да си мислиш, че аз съм затворила.

Флек отвори вратата и бързо се настани зад волана, като остави бирите между тях.

— Гаден дъжд! — каза той.

— Дафи?! — извика Болд, като чу някакъв мъжки глас около нея. Зад него прозвуча клаксон — неволно беше намалил скоростта до шестдесет и пет километра. Той отново натисна газта.

— Е, един наистина добър човек ме качи и ще ме откара направо до Поулсбоу, за да се срещна с теб, въпреки че не му е по пътя — спокойно каза тя.

— Поулсбоу? Ти си с него!? — невярващо я попита Болд. Почувства, че го обзема гняв. Едва в този момент си спомни съобщението, което Лиз му беше предала — обаждането по телефона, на което беше отказал да отговори. Струваше му се, че всеки път, когато се обърне, все беше виновен за нещо.

— Знам — продължи тя, като се съобразяваше със собствения си замисъл, без да обръща внимание на думите му. — Много мило от негова страна, нали?

— Поулсбоу — отново прошепна Болд по телефона. — Ще ми трябват един-два часа да се добера до там, освен ако не успея да се кача на някой от новинарските хеликоптери. Господи, Дафи!

Управлението вече нямаше собствен хеликоптер, но наемеше от време на време някоя от машините на трите новинарски станции, които разполагаха с хеликоптери.

— Приятели? — каза тя, все още следвайки собствения си сценарий. — Мислех си, че ще бъдем само двамата. Не… не… можеш да доведеш приятелите си щом искаш. С радост ще се запозная с тях. Не, няма нищо. Ще бъде страхотна вечеря. Доведи ги! Сигурна съм… Наистина… Добре… Ще се видим след няколко минути.

Тя не затвори телефона. Болд чуваше двата гласа, но на разстояние. Дафни очевидно се бе престорила, че затваря телефона, но го беше оставила отворен. Болд продължи да кара, притиснал телефона до ухото си.

Приятели? Помисли си той. Тя искаше подкрепление. Възнамеряваше лично да арестува Флек. Разследването на нападението над Санчес беше поверено на нея и тя смяташе да го приключи. Може би в случая полицаят в нея беше взел превес над психолога. Но къде в Поулсбоу? Кога? Как очакваше от Болд да организира цялата акция на километри от нея, от другата страна на Пъджет Саунд, без да я изложи на опасност?

Без да затваря, той продължи да притиска телефона към ухото си, като в същото време се обади по полицейската радиостанцията в колата на дежурния диспечер и помоли спешно да го свържат по телефона с Ла Моя, който се намираше в болницата. Той обясни на сержанта ситуацията, в която беше попаднала Дафни, без да споменава за собствените си неприятности.

— Сетих се, че точно ти — каза му Болд, — би трябвало да знаеш кои са най-добрите бар и ресторант в Поулсбоу. Защото не можах да разбера накъде пътува тя.

— Дай ми пет минути — помоли през стиснати зъби Ла Моя, чиято челюст все още беше обездвижена.

Когато след малко го повикаха по радиостанцията и Болд отговори, Ла Моя каза:

— Либърти Бей Грил. Това е единственото свястно място в града.

Флек отвори две бири и й подаде едната.

— По-бързо е, отколкото да сядаме някъде — каза той. — И двамата бързаме.

— Да, благодаря — отговори тя, като пое бирата. Не обичаше бира; ако бяха спрели да пийнат нещо, то щеше да бъде червено вино „Пайн Ридж Мерло“ или „Арчъри съмит пино ноар“, нещо много по-различно от тази евтина напитка. За да не го обиди, Дафни с мъка отпи една глътка.