Ридли Пиърсън - Клопка

Когато на пътя прозвуча клаксон, разбра, че колата, която беше чул да потегля, беше неговата собствена, а зад волана седеше Ла Моя. Болд хукна към пътя.

— Какво става? — попита той, като скочи на седалката. Целият беше подгизнал.

Ла Моя беше известен като най-бързия и най-добрия шофьор между детективите. Колата потегли така, сякаш през изминалите няколко минути някой беше сменил двигателя й.

— Оказва се, че няколко от момчетата на Озбърн работели по някаква нова идея…

— И Гейнис спомена нещо такова — спомни си Болд.

— Ставало дума за част от запазената честотна лента, която не се използва за самите обаждания, а, доколкото разбирам, за връзка между кулите.

— Какво означава това, Джон? — нетърпеливо попита Болд, докато закопчаваше предпазния колан.

Ла Моя взе следващия ляв завой толкова рязко, че Болд трябваше да се хване за арматурното табло.

— Това означава, че причината да виждаме малките квадратчета на клетъчните си телефони, които отчитат силата на сигнала, е, че телефонът и кулите постоянно обменят информация помежду си — и точно тук е номерът — независимо дали в момента се обаждаме или не. Щом телефонът е включен, той търси най-близката кула и докладва на собствения си процесор за наличната сила на сигнала, която тези квадратчета показват на дисплея. За да направи това, той всеки път изпраща към кулата собствения си идентификационен номер — по няколко хиляди пъти в секунда!

— И Озбърн вижда, че това е неговият телефон — промълви възхитен Болд.

— Телефоните и на двамата . При това ги вижда в реално време. Няма вече петнайсетминутни забавяния. Озбърн не може да използва триангулация. Не може да определи точното им местоположение, освен ако Флек не се обади — при което пак се получава забавяне. Но може да проследява движение , от кула до кула, докато телефоните продължават да проверяват за най-добрата връзка. А в момента и двата телефона се движат, сержант. — Без да сваля ръце от волана той посочи с показалеца си напред. — На изток. През последните десетина минути те се движат на изток. По всичко личи, че в момента не ги използват.

— Което значи, че ги настигаме — каза Болд.

— Бинго! — потвърди Ла Моя. Той натисна газта и колата се понесе със сто и шестдесет километра в час по подгизналия от дъжда път.

Дафни се събуди от хладката бира, която Флек изливаше върху лицето й. Течността се стичаше надолу по гърдите и в блузата й, и щом се свести, тя го отблъсна настрана. Първото, което направи, беше да погледне към стъпалото си, защото усещаше някаква промяна. Той беше свалил обувката и чорапа й, а с връзките й беше пристегнал две парчета памук от „Тампакс“-а, който носеше, като тампони върху входната и изходната рани. Едната от връзките беше увита стегнато около левия й глезен, за да намали притока на кръв. Болеше я, но за нейно учудване болката не беше пронизваща.

— Къде е ключът за белезниците? — попита той, като отпи от бирата, с която току-що я беше полял, за да се свести.

— В джобчето с ципа на чантата ми. — Той започна да го търси. — Колко време бях в безсъзнание?

— Пет минути. Може и по-малко да е било.

Струваше й се, че са минали часове. Но се съмняваше, че вече разполага с много време и тази мисъл сякаш я зареди с енергия. Ако нещата се развиеха така, както искаше Флек, това щеше да бъде последната нощ в живота й, осъзна тя. Щеше да умре от загуба на кръв, ако не получеше медицинска помощ. Дълбоко в нея започнаха да се надигат съжаление и страх и тя се опита да ги сподави. В края на краищата това не се оказа толкова лесно.

— Това, което не ме остави да ти кажа — започна тя, — е, че те търсим само като свидетел . Срещу теб нямаме нищо друго, освен косвени доказателства. Имаше обаче едно нападение, за което смятаме, че не е твое дело и искахме да те разпитаме, за да изясним нещата.

— Аха, като свидетел! — каза Флек. — Слушай сега какво ще направим. — Той нервно погледна навън. Заради късния час и дъжда тротоарите бяха празни. — Ще ти сваля тез джаджи — продължи той, като имаше пред вид белезниците — и ще ти помогна да стигнеш до монетния автомат. Ще се обадим на твойто приятелче и ти ще му кажеш едно здрасти. А ако някой ни види, ще ме гушнеш тъй, сякаш си влюбена до ушите в мен. Ако не го направиш, следващият куршум ще бъде в другото ти стъпало, после нагоре в краката и тъй нататък. Ясно ли е?

— Разбрах.

— Мирно и кротко. Без номера — каза Флек. — Имаш ли някакви дребни тук? — попита той и започна да рови из чантата й.