Пиер Рей - Аут

Двамата пазачи се извиваха върху пода, скимтейки се държаха под корема. Полузадушен от ярост, с ускорен пулс, Волпоне изгледа с омраза този, който го заплашваше.

— Стреляй, глупак! Хайде, стреляй! Какво чакаш?

— Излезте! — каза мъжът. — Бързо!

„Без скандали! — беше уточнил Клопе. — Ако този тип се появи, задоволете се да го сплашите и го изхвърлете навън.“

Той сведе очи към отпадналите от борбата негови другари и се подпря с гръб на асансьорната врата. Итало видя този, когото беше ритнал, да пълзи на четири крака, тръскайки глава като боксьор в нокдаун. Горилата се изправи бавно, подпирайки се на стената. На свой ред измъкна своя маузер и го насочи към Волпоне.

— Боли ли, а, скапаняк? — изсмя се Итало.

Пазачът, който беше останал на пода, повърна. Итало се завъртя на пети и гордо излезе от хола. Между тълпата, която бързаше, никой не беше забелязал сцената. Той погледна часовника си: дванадесет и шест минути. Ултиматумът беше отхвърлен. Бойните действия бяха открити.

Лейтенант Фриц Блеш държеше бързото си издигане в редовете на кантоналната полиция на типично швейцарските си качества: гъвкавост, ефикасност, упоритост и чувство за дълг.

В Цюрих, въртящия се кръстопът на света, за двадесет и четири часа ставаха толкова насилствени и престъпни събития, колкото и в която и да е друга европейска столица.

Разликата се състоеше в това, че чужденецът изпитваше чувството, че нищо не се случва. Тук не можеха да се видят полицаи с палки в ръка, студентите като че ли изпитваха удоволствие да учат, работниците не манифестираха по улиците, а когато два автомобила се сблъскваха, собствениците им слизаха, представяха се един на друг, разменяха застрахователните си карти и изпиваха по чаша заедно, докато ремонтната кола откарваше останките от колите им в съответния гараж. Емигрантите работници не членуваха в профсъюзи, армията, състояща се от доброволци, не се включваше в никоя група, а левичарството бе поддържано от няколко интелектуалци, които се прибраха разумно вечер в комфортните си апартаменти; цюрихци ги сочеха за безопасни бъбривци. С една дума — рай.

Жителите на града уважаваха полицията. Тя безразлично пазеше и бедни, и богати. Всъщност бедни нямаше и когато Фриц Блеш прочиташе някой пасаж в „Дневникът“ на Андре Жид, той постъпваше като всеки швейцарски гражданин, просто вдигаше рамене. Въпросният текст, който всъщност касаеше Люцерн, а не Цюрих, беше датиран от 10 август 1917 година и казваше следното: „Каква чистота навсякъде! Не смееш дори цигарата си да хвърлиш в езерото. Няма надписи в писоарите. Швейцария е горда, но на мен ми се струва, че точно това й е необходимо: боклук“.

Това, което се набиваше в озадаченото око на Фриц Блеш, беше думата „писоар“. Той познаваше достатъчно добре творчеството на Жид, за да знае, че животът му беше преминал в посещение на подобни заведения. Колкото до боклука, господи, и тук имаше толкова, колкото и другаде, трябваше ли да се прави от него букет по японски, за да го пъхат под носа на туристите!

Тук се намесваше изкуството на полицията: без вълнения! Винаги тихо! Всичко беше толерирано в границите на разумното, докато не смущаваше обществения ред. Мошениците биваха дискретно отблъсквани, убийците експулсирани през границата, а ревнивите мъже трябваше да бъдат любезни да извършват семейните си убийства другаде: в Хамбург, Лондон, Рим или Париж. В Швейцария се любеха на четири езика, необходимото бе достъпно за всички, само прекаленото беше необходимо. Всеки ден границите се отваряха пред тълпи чужденци, които донасяха своите валути. Без никакъв расизъм ги третираха като равни с равни.

Естествено, кантоналните власти не държаха на това — чужденците да оправят проблемите си на тяхна земя. Под претекст, че търсят достъп до номерираните сметки на мафията, американски агенти бяха отворили една цепнатина в системата. Беше договорено, че за огромните афери с наркотици и проституция можеха да получават известни сведения.

Разбира се, Фриц Блеш не пропусна да направи връзка между наследения от местната морга отрязан крак и „случайно“ падналия от прозореца на хотел Сорди американски полицай преди три дни. Той трябваше по пътя на логиката да отсее всички настанени в града американци в момента на драмата. Но те бяха толкова много! С всичките тези дипломати, мошеници, честни и нечестни бизнесмени Цюрих представляваше такъв кипящ бульон от идващи и заминаващи хора, че трудно можеха да бъдат доловени всички подробности. Въпреки това една бърза анкета му позволи да узнае, че след смъртта на Дейв Каванаут друг американски поданик, Патрик Махони, пристигнал със същия самолет от Ню Йорк, не се е появявал в своя хотел. Сметката му беше останала неуредена, а куфарът — прибран в гардеробната. А този Махони след проверката се оказа редовно включен в листата на хората на капитан Къркпатрик от централния комисариат на Шесто авеню.