Пиер Рей - Аут

— Омръзна ми да чакам — тихо каза доктор Щрол, когато Омер влезе в хола.

— Секретарката ми не ви ли предупреди? — учуди се Клопе.

— Шегувам се. Не сте закъснели дори с три минути. Как се чувствате?

— Добре… добре — каза банкерът с израз, който нямаше нужда от думи.

Щрол го намери напрегнат и загрижен. Ингрид се появи. За кой ли път Омер беше учуден от красотата й, от безкрайната гъвкава линия на тялото, което се очертаваше под бялата престилка. Ако имаше петнадесет сантиметра повече височина и черна кожа, щеше да бъде двойник на Инес. Аугуст проследи погледа му. Без да се формализира, той се почувства горд, че вкусът му е потвърден от адмирацията, която оказваше на жена му огромното множество от мъжката клиентела на кабинета.

— Отпуснете се, господин Клопе, отпуснете се — произнесе Ингрид.

Омер отвори уста. Доктор Щрол се наведе над него.

— Погледни, скъпа, погледни… Виждала ли си такива перфектни зъби?

— Не забравяйте утрешното месечно почистване на зъбния камък — каза Клопе.

Точно над главата си той забеляза под тънката материя на престилката формата, която образуваха върховете на гърдите й.

— Отпуснете се! — прошепна тя. — Отпуснете се…

Без да удостои Пиетро с нито една дума, Итало Волпоне тресна вратата на форда и прекоси с тежки стъпки площадката пред банката. Беше точно дванадесет.

След като беше събуден от телефонното повикване на Моше, сутринта му мина в организиране на предстоящите събития. Ако за нещастие Омер Клопе не се преклонеше пред ултиматума му, щяха да последват серия от репресалии, класирани в градация към кресчендо. Орландо Барето, Пиетро Белинцона и Фолко Мори знаеха точно какво да правят, за да разбият съпротивата на банкера.

Итало беше наредил да доведат негърката. Тя изглеждаше отпусната, откъсната от реалността, приемайки с мълчание и съгласие заповедите му, отговаряйки спонтанно на въпросите, от отговора на които зависеше изпълнението на неговия план. Итало не се интересуваше по какъв начин Ландо бе постигнал такова послушание от нейна страна. Важното беше, че тя бе матирана.

Токовете на Волпоне сухо ехтяха по мраморния под на банковия хол. Той се отправи наляво, минавайки покрай чиновници и безразлични клиенти. Предния ден трябваше да се отнесе до информатора, за да се разбере къде е кабинетът на Клопе. Без да се опасява от нищо, чиновникът беше му посочил третия етаж. Днес нямаше нужда от насочване. Стигайки в края на коридора, където се намираше вратата за горните етажи, Итало беше подръпнат дискретно за ръкава.

— Мога ли да бъда полезен с нещо, господине?

Той отстрани с ръка нахалника и мина. Другият направи две стъпки и твърдо, но възпитано му прегради пътя.

— Съжалявам, господине. Тази част на сградата е забранена за посетители. Гишетата са в залата.

Волпоне му хвърли убийствен поглед:

— Не ме интересуват вашите гишета! Имам среща с Клопе.

— В такъв случай бъдете добър да ме последвате. Ще ви представят.

Итало внезапно хвана ръката на събеседника си. Под ръката си той усети твърдата топка на солиден бицепс. Волпоне го дръпна. Другият не се помръдна нито сантиметър.

— Ще се отместиш ли, или да ти строша главата? — изръмжа Итало.

— Моля ви, господине… Без скандали.

Внезапно двама здравеняци го обградиха като в клещи.

— Неприятности? — запита единият.

С жест, който за всеки друг, освен за Волпоне би минал за машинален, той сложи ръка на рамото му. Този контакт беше достатъчен за Итало, за да прецени теглото му на стотина килограма и че той също беше тук, за да му попречи да влезе.

— Казвам ви, че Клопе ме чака!

— Но, разбира се, господине… Ние ще го предупредим.

— Ще смачкате дрехите на господина!… — обади се трети.

Под претекст да почисти костюма на Волпоне, той го опипа дискретно, както правят митничарите по аерогарите преди отлитането на самолет. Волпоне не носеше оръжие.

— Как се казвате, господине?

По начина, по който бяха застанали, Итало нямаше никакъв шанс да пробие баража им. Той мислено си обеща да накара банкера да заплати за тази допълнителна атака. Би приел да стрелят, но да го дърпат за ръка тези горили, както се бърка обикновен крадец, това не можеше да понесе.

— Ето визитната ми картичка — каза той.

Пъхна лявата си ръка във вътрешния джоб на сакото си. Този, който го държеше за ръката, го пусна. С дясната си ръка Итало го сграбчи през панталона за тестисите и с всички сили дивашки ги изви. В същия момент левият му крак се вдигна, за да удари като камшик гениталните части на втората горила. Третият избягна като по чудо насочената към очите му „вилица“ — показалец и среден пръст — която се стрелна към него. Но Волпоне срещна празнотата на края на своя жест и се озова с лице срещу зеещото дуло на един маузер от едър калибър.