Пиер Рей - Аут

— Къде е Фолко?

— Отзад. Зад гърба му.

— Завий наляво.

Пиетро взе завоя на площада под безразличния поглед на един полицай.

— Виждаш ли го? — попита Итало.

— Да. Да го притисна ли?

— Давай по кея и млъквай! Като пристигнеш пред парка, завий наляво и карай към „Комодоре“.

„Комодоре“ беше огромен хотел, съвсем наскоро построен, пред който Волпоне беше минал предната вечер.

— Ще спреш пред хотела и ще се направиш, че си тръгваш. Гарирай там, където намериш. Ще остана три минути в салона. Всичко, което трябва да вършиш, е да не изпускаш нито за минута от очи човека си.

— Имате ли нещо наум?

— Гледай пътя!

Зданието беше пред тях, извисявайки се с тридесетте си етажа над растителността на парка. Белинцона бавно спря на чакълестата алея. Дангалак, дегизиран като адмирал, се втурна, за да им отвори вратите. Белинцона отново потегли, следвайки една камара стрелки, които го отведоха на открит паркинг. Тук той почака, докато някаква флиртуваща двойка в „Аустин“ му освободи място. Когато се приближи на двеста крачки от главния вход на хотела, Пиетро видя Фолко Мори да подава банкнота на портиера, както седеше зад волана на кремавия фолксваген. Размениха бегли погледи. Двамата поотделно влязоха в хотела.

Итало Волпоне мереше нервно с крачки фоайето, поглеждайки често часовника си, сякаш чакаше някого. На двадесетина метра от него „торпедото“ разглеждаше разсеяно трите окачени менюта на ресторанта на „Комодоре“. Белинцона започна да прелиства купчината списания, оставени на бюрото на главния портиер. Той взе наслуки едно, приближи се до Итало, показвайки му някакви весели ловци, завръщащи се от сафари в Кения, на една от страниците. После прошепна полугласно:

— Този, който разглежда менюто пред ресторанта, е нашият човек.

— Кой ти каза да идваш при мен?

— Падроне, той видя, че аз ви доведох с колата. Ако не съм с вас, ще си помисли, че съм зад него. Фолко е там.

— Къде?

— Пред книжарницата.

— Върви да попиташ нещо администратора.

— Какво? — учуди се Белинцона.

— Каквото и да е! Важното е да поговориш с чиновника и след това да дадеш вид, че ми казваш нещо.

Белинцона тежко се отдалечи. Волпоне го видя да пита нещо един от чиновниците, който веднага се обърна към другите клиенти. Когато Пиетро се върна, каза:

— Часът е дванадесет и половина.

— Последвай ме.

Те прекосиха фоайето. Рико Гато, който ги наблюдаваше в огледалото, върху което беше окачено менюто, реши, че отиват да се срещнат с някого. Много му се искаше да се реваншира за неуспеха в моргата. Габелоти беше вбесен, че не можа да научи нищо повече за анонимния крак. Фолко видя Белинцона и Волпоне да повдигат някаква завеса в дъното на фоайето, зад една внушителна мраморна колона. Когато те се скриха от погледа му, той тръгна след тях. Фолко незабавно остави поста си при книжарницата и небрежно го последва.

Зад завесата имаше широка стъклена врата, която осигуряваше достъп до огромна банкетна зала с приготвени маси, посипани с цветя. В най-далечния край беше издигната малка, подредена с цветя естрада, виждаха се чаша с вода и стъклена гарафа. Липсваше само ораторът. Тълпата също. В момента залата беше съвсем безлюдна.

Леко обезпокоен, Рико Гато се запита дали отново не бе изгубил следите на Волпоне. Изведнъж го осени идеята, че щом Итало се опитва да избяга от него, значи е разбрал стопроцентово, че някой е по петите му. Това променяше всичко! Волпоне го вмъкваше в клопка, за да го ликвидира.

Рико докосна дръжката на беретата, лежаща в своя калъф отляво на гърдите му. С ръка, пъхната под сакото, той се приближи до естрадата, без да се крие или да прикрива шума от стъпките си. Когато я наближи на пет метра, Гато се метна надясно, измъквайки пистолета си: нищо…

Предпазливо натисна дръжката на вратата, останала скрита досега от погледа му зад естрадата. Езичето щракна. Кракът му ритна вратата, докато тялото му се дръпна назад. Пред него се откри дълъг, лошо поддържан коридор. Двадесет метра по-надалеч имаше две други врати. Той предпазливо отвори лявата. Зад нея се откриваше дълга спираловидна стълба, водеща нагоре и надолу по етажите. Ако Волпоне и Белинцона бяха поели по нея, преследването му щеше да свърши дотук. Твърде късно беше да ги достигне. Но имаше и друга възможност…

С изострени сетива Рико натисна дръжката на втората врата, върху която с червени букви беше написано: „Опасност“, допълнено с класическата рисунка на череп и две кръстосани пищялки. Тя беше метална и вероятно заключена. Той я опита. Както първата, тя също се отвори без усилие. Тесни железни стъпала водеха към платформа, надвиснала над цистерна с размерите на цялото помещение. Сред лабиринта от тръби машинарията на „Комодоре“ живееше своя вътрешен живот, придружен от глухия шум на централата.