Пиер Рей - Аут

Рико се усмихна загадъчно. Мястото беше достатъчно широко, за да укрие батальон морски пехотинци. Теренът му прилягаше отлично. Ако Итало и неговата горила го бяха примамили умишлено, за да го очистят, щяха да получат неприятни изненади.

След като прекара неподвижно около тридесет секунди, ослушвайки се за най-малкия шум, той огледа всичко, което се откриваше пред него. Мисията, с която го беше натоварил Еторе Габелоти, беше изчезнала от паметта му. Все още нащрек, Гато се спусна в празнотата под него и се намери върху платформата, пет метра по-надолу, после с нов скок се претърколи по стълбите, за да се скрие зад вибриращата топлоцентрала, чийто глух шум изпълваше помещението.

Всичките му сетива бяха наострени. Той остана така две минути, без да се случи нищо анормално.

Изведнъж му се стори, че става смешен. Ами ако Волпоне и Белинцона бяха тръгнали по другата стълба? Ами ако тук нямаше никой и тази игра на войници беше излишна?

За да бъде сигурен, трябваше да постави живота си на карта. Трябваше да прекоси откритото пространство в разстояние на тридесетина метра, да прекоси една стълба, дълга десет крачки, и да се скрие в най-отдалечения край, от който идваше задавеният механически шум.

Съвсем близко, отляво, някой изсвири първите осем такта на „Мостът над река Квай“. Рико се претърколи и наслуки изстреля три куршума към мястото, откъдето идваше мелодията. Незабавно до него достигна мяукането на многобройни изстрели, рикоширащи в металната стълба. Един от тях удари точно на мястото пред цистерната, където преди половин секунда се намираше главата му. Оттам се изтръгна струя пара, разпръсквайки се из огромното пространство, сякаш искаше да го завладее.

Приведен, Рико се обърна наляво и стреля още два пъти. После с учудване констатира, че оръжието пада от ръката му под въздействието на удар с чук в дясното му рамо. Зад него някой го хвана за косите и болезнено удари главата му в цистерната. Гато загуби съзнание.

Фолко Мори се наведе над тялото на Рико и измъкна с труд забития до дръжката нож в пробития от край до край бицепс. После погледът му падна върху Белинцона, който се хвърли към залитащия Итало с блуждаещо лице.

— Падроне, вие сте ранен!

Итало поклати глава и се опита да го отблъсне с ръка. С ужас Пиетро забеляза малката дупка, която се беше появила върху сакото, точно на мястото на сърцето. Белинцона разгърна пешовете, очаквайки да види една ужасна рана: ризата на Волпоне беше чиста, нито капка кръв…

Без Итало да може да реагира, той пъхна ръка във вътрешния джоб на сакото му. Все още невярващ, Пиетро измъкна тестето от петдесет и две карти, от които малкият Волпоне никога не се разделяше. Първата беше асо купа, пробита точно на мястото на червеното сърце. Последната, която Белинцона не се постара да обърне, беше недокосната.

Той искаше да възкликне, да благодари, да благослови, да крещи, че е станало чудо. После прошепна:

— По дяволите!

Станалото надминаваше въображението му.

— Кой е този? — попита Волпоне, без да коментира случилото се.

Той автоматично грабна тестето от ръцете на Белинцона и го пъхна в джоба си. Макар и разтърсен от удара на куршума, който картите бяха спрели или отклонили, Итало не забрави нито за секунда целта на пребиваването им в машинната зала. Мори му подаде паспорта на човека, чийто ръкав на сакото се напояваше бързо с кръв. На първата страница пишеше: „Енрико Гато. Агент на недвижимо имущество. 256 Вашингтон авеню. Маями“.

Човекът отвори очи… Той видя три враждебни силуета, надвесени над него, и разбра, че ще умре.

— Кой те изпраща? — запита Волпоне.

Рико Гато поднесе ръка към раната си, без да произнесе нито дума.

— Помогнете ми! — заповяда Итало.

За секунда Гато бе изправен на крака. Итало даде знак на Белинцона.

— Погрижете се да не вика!

Докато Пиетро запушваше с огромните си лапи устата на Рико, Итало го притисна с всички сили върху стоманената повърхност, откъдето със свистене излизаше струята пара. Раната влезе в съприкосновение с парата. Гато се опита да напрегне мускулите си, за да се измъкне от режещата болка, от която очите му излизаха от орбитите си, от която плътта му се сваряваше под материята на сакото и чиято сила беше такава, че тримата мъже с труд го удържаха върху нажежената повърхност.

— Кой те изпраща? — повтори Волпоне.

Рико го погледна с невиждащи очи. Итало бързо го обърна, за да не бъде засегнат от струята пара.