Пиер Рей - Аут

Тук Цвингли беше преподавал Реформата. Но днес неговите мании бяха погълнати от сериозния и чувствен глас на Инес. Тя беше позвънила точно когато Омер сядаше на масата за последната вечеря преди сватбата на дъщеря си. Благодарение на щастливото хрумване лично да вдигне слушалката, изпреварвайки Химене, която се беше втурнала към нея, той беше принуден да отговаря на въпросите под любопитния поглед на съпругата си. Никога досега Инес не се беше свързвала с него в собствения му дом. Нито където и да е другаде. Той даваше сигнал за срещите им.

— Имам желание да ви видя…

Той беше познал гласа й, без тя да се назовава по име.

— Това е невъзможно…

— Кога?

— Мога ли аз да ви се обадя (Последните думи бяха предназначени за Химене.)… в бюрото ви?

— Какво ще правите днес след обяд?

— За съжаление съм зает. Ще говоря в Гросмюнстер в петнадесет часа.

— Ще ми липсвате. А утре? (Тя никога не беше произнасяла подобни думи: вие ми липсвате!)

— Денят ми е доста натоварен.

— Кажете, може да ви помогна, мислейки за вас…

(Как ли Химене не беше забелязала червенината, избила по бузите му…)

— Имам срещи през цялата сутрин, една конференция в началото на следобеда и посещение при зъболекаря в четири часа.

— А после?

— В семейството ни има сватбено тържество. Приготовления…

— Тогава може би вдругиден?

(Той имаше чувството, че Инес не проговаря, а пее блусове.)

— Не!… Не!… Омъжвам дъщеря си!

(Това беше глупаво. Никога не й беше говорил за частния си живот. Какъв идиот!)

— Жалко… Знаете ли какво правя сега, слушайки гласа ви?

— Не.

— Милвам се. Съвсем гола съм върху моето легло… с разтворени бедра…

Омер избухна. Химене, която не го изпускаше от очи, му правеше знаци, че куенелите 22 22 Кнедли (ит.). — Б.пр. изстиват.

— Моля да ме извините… На масата съм… (Той отчаяно се залови за една фраза, която разбираше, че е глупава, но не можеше да не я произнесе…) Вие не вечеряте ли?

— Никога, когато се милвам… дребни бели човече… Жалко… Чао!

Тя затвори. Той се помъчи да продължи разговора…

— Като искате, скъпи приятелю… Считано от двадесет и седми… Ще бъда в бюрото си в часа, който ще ви е удобен… Но моля ви! Довиждане.

Как се презираше в този момент!

— Искаш ли да ги затопля отново? Твоите куенели?

— Не, благодаря. Ще ги изям студени…

После беше забил нос в чинията си.

— Кой беше?

— Клиент…

— Но ти не се чувстваш добре?!…

— Напротив!

— Пребледнял си.

— Наистина ли? Имах тежка сутрин.

Точно преди три четвърти час той беше присъствал пред екрана на монитора на влизането на Волпоне в Трейд Цюрих Банк. Някакъв лош контакт на бутоните беше попречил на наслаждението от унижението на сицилиеца. Беше неспособен да премести камерата в коридора на партера на нивото на асансьорите. Според това, което разказваха телохранителите, тъкмо там Волпоне е бил обуздан. Във всеки случай той беше присъствал на неговото измъкване от банката… Какъв приятен спектакъл…

— Ако Калвин успя да съкрати процедурата на посвещението, ако успя в това пасторите да бъдат избирани от вярващите, ако успя да отхвърли присъдата на епископа, все пак не трябва да се принизява ролята, която изигра за това и Безе…

— Пардон? — учудено заекна Клопе.

Зает с мислите си, той беше забравил свещеното място, където се намираше, и хората, които го заобикаляха, спорещи върху неговото гледище по разискваната доктрина. Откога ли се беше отплеснал?

— Безе! — повтори събеседникът му, докато учудените погледи на всички се концентрираха върху Клопе. — Теодор де Безе.

Това беше по-силно от него. Погълнат от фонетичното значение на думата, което демоните незабавно му набиха в мозъка — Б-е-з-е. Клопе бе погълнат от вълнуващото зрелище на Инес, изпълняваща ритуала си, с бедра, разтворени под сто и шестдесет градуса в една безкрайна и безпогрешна права линия. Тогава за втори път през този ден прозвуча ледената фраза, произнесена не от Химене, а от някакъв делегат на синодалната асамблея: „Господин Клопе, вие май не се чувствате добре?“.

— Не… не особено… — прошепна той.

Събеседниците му бяха обърнали гръб на входната врата на библиотеката. Омер обаче беше с лице към нея. Над главите им той видя как тя се отвори бавно и в очертанията й застана фантастичният силует на Инес, станал още по-огромен вследствие на палтото от визон, което тя обичаше много и което стигаше до глезените й. Със замръзнал поглед банкерът си потри очите: това не можеше да бъде нищо друго, освен сън, всеки момент щеше да се събуди…