Пиер Рей - Аут

Тогава Луи току-що беше отворил своето заведение. Кариерата му бе започнала като мияч на чинии в един марсилски ресторант. После малко по малко той се бе заинтересувал от кухнята, подтикван и окуражаван от шефовете си, които охотно споделяха с него своите специалитети. Те бяха единодушни в откритието си — Луи Филипон се беше показал добър и надарен ученик. Малко фантазьор, но надарен. Малкият Филипон подобряваше и подменяше съставките на ястията, по своята същност перфектни, така че понякога всичко изглеждаше противно на известните принципи, скандализирайки каноните на кулинарията — неспособен да имитира, той бе започнал да създава.

При него едно и също ястие никога не се приготвяше по един и същи начин. През цялото време, обхванат от манията за създаване, той прибавяше, отнемаше и разбъркваше по нещо ново. Не беше рядкост младите стажанти или чираци да го наричат „метр“. Далеч от мисълта да протестира, Луи не им правеше забележки, тайно удовлетворен от отдаваната му почит.

Междувременно журналистите отбелязваха успехите му, коментираха изказванията и описваха пътуванията му. Луи, който знаеше какво е животът, никога не бе поискал сметката, когато те му гостуваха. Опитен в човешките отношения, той ставаше бесен в кухнята. Обхванат от своите демони, крещеше, тъпчейки омлета с трюфели, направен недостатъчно пенлив от несръчен помощник, изгонвайки незабавно готвача, осмелил се да му противоречи по някой въпрос на неговата доктрина, тормозейки шест миячки на чинии, когато някоя сосиера му се струваше недостатъчно блестяща.

Сметките му бяха доста солени, но сандвичите с пресни домати, агнешкото с аромати от Прованс, „Откачената“ салата, гъшият дроб, скаридите, пълненото артишок 23 23 Зеленчук, който образува глави като зеле. — Б.пр. оставяха в сърцата на клиентите му спомен, достатъчно ефектен, за да запълни празнината в банковите им сметки. Разбира се, Луи Филипон никога не пътуваше, за да показва таланта си извън своето заведение. Целият свят се извървяваше при него, предварително имайки грижата да си запази маса. Принципът бе нарушен сега само от приятелски чувства към Омер Клопе, който в трудното начало беше препоръчал услугите му на „златната“ швейцарска клиентела.

— Жан?

— Метр?

— Какво е това около шията ти?

Чиракът се изчерви силно…

— Вратовръзка…

— Това аз наричам сиджимка! Да не би да искаш да загубим престижа си в Цюрих? А колкото до вас… — Той се заразхожда между сътрудниците си с чувство на превъзходство. — Колбасари, пекари, сладкари, бармани, помощник-готвачи, препоръчвам ви да не забравяте колко необикновено е нашето пътуване! Няма да казвам, че сме френски посланици, но трябва да се считаме за такива! Трябва да покажем на Швейцария какво могат да създадат специалисти като нас от едно блюдо по поръчка! Никакви декларации пред местната преса преди нашето представяне… Разчитам на вас! А сега на път!

След тези думи той целуна Жинет и напъха войската си в минибуса фолксваген, чиято врата затвори собственоръчно. След което скочи в своето ферари. Посока — Маринян. Без да го иска — жестът показваше класата на бъдещата младоженка — тя беше наела за него целия отсек първа класа на полета Марсилия — Цюрих. Луи не искаше да пътува със своите служители, затова реши да пътува във втора класа: известността му беше достатъчно голяма, за да мине за ексцентрик.

Само великите не се боят от разсъбличане пред обществото.

За да се доберат до Зоненберг, трябваше да преминат през терен за голф, после наляво по Зоненбергщрасе, после наляво по Ауроращрасе.

— Не си избрал лош квартал — потвърди Волпоне.

— Вие искахте нещо по-добро — изкашля се Ландо.

От двете страни се виждаха разкошни вили, оградени от високи стени.

— Тази улица се нарича Банкерска — прибави Ландо.

— Защо?

Барето с достатъчно широк жест очерта изключителния изглед към града, безупречните поляни с разхвърляни по тях цветя, които се виждаха през решетките от ковано желязо. Беше четири часа след обяд, времето беше топло и въпреки напрежението, пулсиращо в слепоочието му, Итало не можеше да не се възхити от аромата на пролетта.

— Имаш ли достатъчно пари?

— Останаха ми хиляда долара. Платих девет хиляди, не само за три, не за шест.

Той хвърли поглед към Волпоне, за да прецени дали не е ядосан.

— Виждам, че не скучаете тук, в Цюрих! — възкликна Итало.

Ландо облекчено погали акселератора на своята „Бюти гоуст П9“. Това се казва автомобил! Досега я бе само галил, но като преминат тези неприятности, ще я понастъпи, както си знае, по аутобана. За момент Ландо си спомни за дон Дженко Волпоне, който му беше направил този кралски подарък. Каква класа! Итало беше по-малко приятен от брат си със своите внезапни нервни избухвания, агресивен, но затова пък какъв шеф! Когато Ландо му беше докладвал за мисията на Инес, в очите на Итало се четеше скрито възхищение. Трябваше два пъти да повтори случилото се, уточнявайки известни забавни моменти, които го бяха развеселили: