Пиер Рей - Аут

Защитавайки антиконформистки идеи, Оскар изпадна във възторг от идеята на Ренате: „Всичко наопаки“. Беше се трудил три седмици, за да изработи проекта. Сега нещата се оформяха пред очите му. Работниците му бяха фиксирали на тавана материя, която представляваше нарисуван под. За по-голяма реалност върху нея бяха закрепени столове със седалките надолу.

— Няма ли да може да се закрепи и един фотьойл Луи XV? — попита Ренате.

— Много е тежък — отсече авторитетно Оскар. — Мисля, че нощната масичка ще свърши същата работа… Пол! Масата!

— Сега… Сега!…

— Защо да не сложим и малко отпадъци? — намеси се Курт, който не желаеше да изостава в тази абсурдна ситуация.

— Банално… — забеляза Оскар, — твърде банално. Лайната трябва да се използват с мярка… И без това са навсякъде… Това дава…

— Оскар! — прекъсна го Ренате. — А дрехите? Сякаш някой е разпръснал дрехи по пода!

— Да не прекаляваме!… Първо основните линии. Подробностите след това… погледнете вашия Писаро!… Това небе надолу! Изключително!

Той се присъедини към Ренате и Курт на пода, извивайки се смешно, за да може да провре главата си между краката.

— Какво ще се получи с Винчи, а? Представяте ли си? Един Леонардо нагоре със задника? Невиждано! Пол, какво става с масата?

Общо бяха десет души. За да не прекали с търпението на родителите си, Ренате искаше всичко да бъде свършено в съвсем кратки срокове.

— Картбланш! — беше казала тя на Оскар. — Взимаш хора, колкото са ти необходими, и работиш ден и нощ. След сватбата целият бардак да се махне веднага.

Хепбрауер, който не отстъпваше пред нищо, още повече пред един тлъст чек, беше кимнал с разбиране. Всички вестници щяха да пишат за това. Тъй като имаше много приятели в местната преса, събитието щеше да му послужи за отлична реклама.

— А това не е ли красиво? — попита той, сочейки един работник, носещ полилей, чиито фалшиви кристали бяха залепени обратно на земното притегляне с помощта на лепило. — Носещата му част ще излиза от пода… Искам да кажа от тавана! — Той се коригира навреме, пъшкайки. — Ще разхвърлям три-четири из помещението… Я покажи… Хюберт! Горе вляво ще сложим масата и бутилките! Готово ли е?

— Ето…

Бутилки с алкохол от всички възможни марки бяха закрепени по същия начин, както полилеят, върху гладката стъклена повърхност на една масичка с къси хромирани крака.

— Прибави и букет цветя!… Внимавай там горе! Да не прекалим с тежестта!

Той се обърна към двамата годеници и им намигна съучастнически.

— Ах, приятели! Каква прелест! Какъв вкус! Всички дълго ще говорят за вашата сватба!

Курт взе ръката на Ренате в своята. С напредването на работите идеята им се превръщаше в реалност и той започна да изпитва известно смущение. Неговото вътрешно дребнобуржоазно чувство започваше да се бунтува срещу този алогизъм, който го прелъстяваше толкова на думи. Но машината се беше завъртяла… Беше твърде късно да даде вид, че се противопоставя. Изведнъж реши да подсили нещата.

— Оскар, кога ще сложиш тавана си на пода?

— По-късно, по-късно!… Деца, не искам да ви гоня, но ми забавяте темпото!… Разрешавам ви да идвате тук всеки два часа… Ще видите как напредваме. Дотогава ще трябва да завърша пода върху тавана.

Щом като усети допира на ръката на Курт, Ренате измъкна своята, без да мисли. Нещата изглеждаха извън нейния контрол. Само от инат тя беше обърнала всичко с краката нагоре. Сега, когато този затвор все повече се разширяваше, тя разбра, че капанът се е затворил.

— Идваш ли?

— Да вървим — съгласи се Курт.

— Ренате! — възкликна Оскар Хепбрауер. — Макар че си мислила за всичко, все пак съм ти запазил няколко изненади! Ще ги видите, деца!… Ще ги видите!…

Моше Юделман влезе в бюрото на дон Еторе като овца на заколение. Кармине Кримело, Анджело Барба и Карло Бадалето го разглеждаха сред дългата враждебна тишина. Моше дори не ги погледна. Той направи две крачки към Габелоти и проговори с твърд и решителен глас:

— Дон Еторе, мога ли да говоря с вас на четири очи?

— Излезте — каза на своите хора Габелоти, махайки с ръка.

— Един момент, падроне — намеси се Бадалето.

Той обискира набързо Юделман, който запази невъзмутимото си презрително изражение на лицето.

— Навън! — повтори дон Еторе на Бадалето, повдигайки рамене.

Карло затвори вратата зад себе си.

Габелоти повдигна едната си вежда и погледна Моше.

— Слушам те…

Пристигайки при дон Еторе след безрезултатния разговор с Волпоне, за Моше не беше трудно да прецени, че този жест представлява израз на добра воля, що се касае до него самия. Ако беше сбъркал и Итало се окажеше прав, толкова по-зле за него: той нямаше да излезе жив от това здание.