Пиер Рей - Аут

— Хотел Сорди? Искам да говоря с господин Волпоне…

— Момент, моля…

За изненада гласът на телефонистката от Цюрих се чуваше из цялата стая: Габелоти беше включил някакъв усилвател към телефона. Моше мислено се помоли Итало да не е в хотела.

— Апартаментът на г-н Волпоне не отговаря.

— Дайте ми рецепцията… Рецепцията?

— Да, господине.

— Ключът на господин Волпоне на таблото ли е?

— Господин Волпоне не живее вече в хотела, господине.

— Моля?!

— Господин Волпоне поиска преди два часа сметката си. Вече не е в хотела.

Моше почувства, че се втечнява.

— Не е ли оставил някаква бележка?

— Никаква, господине.

Моше затвори, без да смее да погледне към Габелоти. Сега Итало беше някъде в града, без контрол, готов да върши всевъзможни щуротии. Веднъж се мре: Моше вдигна безнадеждно рамене.

— Сега, дон Еторе, вие знаете толкова, колкото и аз…

Може би трябваше да прибави, че бе умолявал Итало да се върне в Ню Йорк, да не се бърка в нищо, докато той не уреди нещата, но се чувстваше много уморен.

— Може би е на път към Ню Йорк… или ще ме търси у дома.

Юделман стана бавно.

— Къде отиваш? — запита Габелоти.

— Прибирам се. Щом се свържа с него, ще ви телефонирам.

— Моше — каза приятелски дон Еторе, — имаш уморен вид.

Той заобиколи бюрото си и постави на рамото му огромната си, наподобяваща свински бут ръка.

— Бих искал да ти предложа своето гостоприемство. Освен това ще си ми необходим при разговора с банката. Все пак ние сме съдружници. Почини си… Симеоне ще ти покаже стаята… Симеоне!

Симеоне Феро се появи незабавно, сякаш ухото му през цялото време бе останало залепено на ключалката.

— Падроне?

— Искам да придружиш моя съдружник Юделман до стаята за гости. Гледай нищо да не му липсва!

— Добре, падроне.

Моше се усмихна тъжно, със свито сърце.

— Имате право, дон Еторе, ще си отпочина малко. Вярвайте, че съм ви благодарен за гостоприемството.

— Удоволствието е за мен — усмихна се Габелоти.

Щом като Симеоне и Моше напуснаха стаята, ръката му се приближи до интеркома. После натисна бутона и каза кратко:

— Приберете Анджела Волпоне!

Когато седяха, двамата негри с нищо не привличаха вниманието към себе си, освен с изключително красивите черти на лицата си.

Единият, с малко по-светла кожа, беше облечен с тази небрежност, която характеризира американските студенти. Върху тенис фланелката му беше изписана с огромни размери цифрата 11. Якето му беше с протрита кожена яка, а на краката си имаше баскетболни кецове в светлосин цвят. Другият носеше поло с цвят бордо, сако от туид, панталон с цвят на горчица и спортни тъмнокафяви обувки.

Двамата бяха братя по кръв, имаха титли на принцове и произлизаха по права линия от кралския род на кибондо. Първият, Амаду Тезе, известен в САЩ под името „Роки“, беше един от петте най-добре платени баскетболисти в света. Куаку Туаме, неговият брат, по-малък с една година, се намираше от три седмици в Сакле, недалеч от Париж, поканен от изследователския щаб на КАЕ — Комитета по атомна енергетика. Въпреки младостта си — Куаку беше само на двадесет и две години — той се считаше за една от големите надежди на своята генерация в областта на ядрената енергия и представяше серия от доклади върху бързите неутрони.

Роки и Куаку имаха още шест братя. Най-високият беше два метра и двадесет и осем сантиметра, най-ниският — два метра и три сантиметра. В семейството му казваха с обич Джуджето. Куаку и Роки бяха на средна височина. Два метра и шестнадесет за първия и два метра и двадесет за втория. В Бужумбура, където се бяха появили на бял свят, тяхната височина не правеше впечатление. Роки бе направил всичко възможно, за да привлече брат си на баскетболното поприще, където неговите данни щяха да му позволят да забогатее за кратко време, но Куаку не се интересуваше от пари. На него му харесваха научните търсения. Понякога, за да раздвижи мускулите си, той стъпваше на някой стадион, обличаше стар спортен екип и просто прегазваше намиращите се там атлети на всички дисциплини: спринт, скок, хвърляния и така нататък. После се изкъпваше и изчезваше, както бе дошъл.

Роки му бе телефонирал от Ню Йорк.

— След осем часа ще те взема от Париж. Намери начин да си свободен.

— За колко време?

— Един или два дни.

— Къде ще ходим?

— В Цюрих. Ще ти обясня. Семейни работи.

От незапомнени времена думата „семейно“ беше свещена в племето кибондо. Да обидиш някой от тях, означаваше да си спечелиш за враг цялото племе. Тази желязна дисциплина в клана беше позволила той да бъде запазен почти два века, макар че в Бурунди племенната култура се предаваше само от уста на уста и никой не можеше да посочи някаква дата с точност по-малка от четвърт век. Във всеки случай, доколкото всички си спомняха, племето кибондо бе устояло на всички атаки, било то от Кения, Танзания, Конго или Уганда.