Пиер Рей - Аут

— Не сте ли гладна?

— Да…

— Дори не сте се докоснали до ястието си. На колко години сте?

— Двадесет и три.

Той бе избухнал в смях, поглъщайки своите скампи.

— Двадесет и три? Наистина ли?

— Да. Защо? Какво е смешното?

Тя беше толкова сигурна, че ще завърши вечерта у него, дори си бе приготвила на дъното на чантата четка за зъби. Той щеше да бъде. Никой друг. Достатъчно дълго бе чакала…

— Американец ли сте?

— Само по паспорт. По кръв съм сицилиец.

— Анке ио соно италиана. 24 24 Аз също съм италианка (ит.). — Б.пр.

— Ди дове? 25 25 Откъде? (ит.). — Б.пр.

— Амалфи. Успяхте ли да се отскубнете от досадниците?

— Да. Какво ще вземете като десерт?

— Кафе.

По-късно, когато напуснаха ресторанта, той беше отворил вратата на автомобила, беше се настанил зад волана, запалвайки цигара.

— Какво желаете сега?

— Кога?

— Сега.

Анджела бе отговорила, без да се замисля:

— Каквото искате.

— Спокойно, раздвижено, привлекателно, поетично, корсиканско, всъщност какво?

— Каквото искате.

— Имате ли малко време?

— Да.

За него цялото й време бе свободно, колкото би пожелал. Тя се озова заедно с Итало в Мейфеър — игрален клуб, където кракът й никога не бе стъпвал.

— Имате ли късмет?

Беше играл в продължение на два часа, забравяйки напълно за нея, впил очи в картите, които крупието раздаваше. Като че ли тук го познаваха. Сумите, които Анджела хвърляше на зеленото сукно, бяха достатъчни една студентка да преживее цяла година. Банко!… Банко!… Банко!…

— Спечелих единадесет хиляди лири. Вие ми носите щастие. Сега ще делим наполовина!

— Но вие сте луд!

— Това са само хартийки!… Ето, вземете! — Той се опитваше да напъха в чантата й огромен пакет банкноти, който бе разделил на две, на око. — Не правете истории за нищо. Ако бях загубил, нямаше да се поколебая да ви изпрося пари за бензин. Аз съм по-обикновен от вас. Е, да или не?

Сцената се бе разиграла пред вратите на клуба. Тя го погледна изпитателно, за да улови в думите му подигравка. Той просто изглеждаше възбуден.

— Наистина ли не искате?

— Не.

— Но това е вашата част. Сигурна ли сте?

— Да.

— Толкоз по зле. Хей…!

Някакъв просяк се беше приближил до тях. Със свито сърце Анджела бе видяла Итало да му напъхва в ръцете огромния куп банкноти. Просякът, челюстта на когото беше увиснала от изненада, се отдалечи, крепейки с две ръце шапката си, пълна до ръбовете с неочакваната манна. Анджела се беше вмъкнала в автомобила с подгъващи се крайници.

— Когато се разделям с нещо, то е завинаги.

Тя беше достатъчно развълнувана, за да може да отговори. В нейната стая се пазеха празните бутилки от кока-кола и когато се събираха достатъчно, тя ги занасяше на сладкаря, за да може да си купи цигари с получените пари. Тя го намрази заради този жест и напъха по-надълбоко в чантата си четката за зъби.

— Сърдите ли се?

— Да. Вие се подигравате с мизерията!

Смехът му бе прозвучал свежо, спонтанно, с нотка на забава.

— Може би трябва да попитате за мнението ми, преди да ме съдите така категорично.

— Искам да се прибера у дома.

— Добре. Само не забравяйте, че все още имате право на половината от печалбата ни. Искате ли я?

— Не — процеди през зъби тя.

— Както обичате… Ще ви помоля да ме извините за момент…

Той бе разделил на две останалата част от парите, после бе поставил половината на седалката и с другата беше слязъл от колата. Готова да се разплаче, Анджела го беше видяла да се приближава до някакъв цветар, който се готвеше да влезе в клуба с ръце, пълни с рози. Итало се беше върнал, държейки в ръка червена роза.

— Ще приемете ли едно цвете?…

Тя не бе отговорила.

— Половината? — учтиво каза Итало. Той разкъса внимателно розата на две и я подаде галантно.

Тя се направи, че не вижда. Той я постави върху коленете й и потегли.

— Всъщност — подхвърли той с небрежен тон, когато потеглиха, — тук има още малко пари от спечелените в казиното. Както знаете, половината е ваше. Искате ли я?

— Вие мислите, че това е весело?

Той направи две нови пачки, после й подаде едната.

— Да или не?

Тя вдигна рамене и извърна главата си. Итало натисна бутона, който автоматично отваряше страничното стъкло. Парите отлетяха, грабнати от скоростта и вятъра.

— С риск да стана досаден, напомням ви, че половината от печалбата ми е ваша. Искате ли я?

Тя се изправи и погледна право пред себе си. Предложените банкноти поеха пътя на другите. В ръката му останаха две банкноти по една лира. Когато спряха пред дома й, той протегна едната.