Пиер Рей - Аут

— Каква физиономия е направил този пикльо, когато тя му е показала мацата си?

— Изглежда, очите му са изхвръкнали от орбитите си.

— А останалите, когато Инес им е показала задника си под носа им?

— Като ударени от гръм!

Итало доволно бе поклатил глава. Все пак той не беше присъствал на спектакъла. Когато бе запитал Инес за подробностите, тя беше подхвърлила:

— Направих каквото ми каза. Остави ме сега на мира.

Ландо беше принуден да повярва на честната й дума.

— Ето, тук е, падроне…

Той насочи автомобила, преминавайки през тежък бронзов портал, който беше оставил отворен по време на посещението си заедно с дамата от агенцията. С много голям труд се беше освободил от нея, притеснен от наложената му роля на джентълмен, с която явно не беше свикнал. Ако не беше така, щеше да я изрита навън с ругатни. Тя много искаше да му докаже, че сребърните прибори са на мястото си, да преброява един по един ножовете и вилиците, да му демонстрира, че нищо не липсва в тоалетните, дори функционирането на казанчетата с вода и изправността на електрическите крушки. Тя непрекъснато повтаряше като папагал:

— Съжалявам, че ви губя времето, но госпожа Дейвис е много дребнава!…

Ландо отчаяно беше изтърпял кваканията й в продължение на половин час.

— Случва се и по-лошо — лаконично бе отвърнал той, хвърляйки поглед на собственик върху вилата.

Всъщност това беше един малък замък, състоящ се от два етажа и покрив, снабден с прозорци, отварящи се към сиви керемиди. Фасадата беше бяла, както и дървените щори. На площадката се достигаше по модерна двойна стълба с шест стъпала, образуващи партера, заедно с масивна врата в черно, увенчана с бронзова, боядисана в златно топка вместо звънец.

— Сега ще ви покажа всичко — каза Ландо.

Докато той измъкваше някакъв ключ от джоба си, Итало хвърли поглед към градината. Растителността беше толкова зелена, че приличаше на килима на рулетка. Цветята растяха мързеливо в подножието на гигантски кедри. Той си помисли за Анджела: ето едно място, където би й се харесало. Тя често споменаваше, че нищо не й е необходимо, за да бъде щастлива, освен една добре гарнирана с книги библиотека, малко зеленина и свободно време.

„А аз? Къде ме виждаш в тази програма?“

Вместо отговор тя се притискаше към него и му хапеше ухото. Той мислено си обеща, щом се измъкне от това тресавище, ще я заведе в Сицилия.

— Имам чест — каза Ландо.

Волпоне престъпи прага на приемната, която бе увенчана с лампион и картини от типа на онези, дето никой не разглежда и дето изобразяват прадеди в бойни доспехи и различни битки. Той бутна вратата на приемната, която извеждаше в градината.

— Колко стаи има тук?

— Вече не знам — намеси се Ландо, — тринадесет или четиринадесет…

Веждите на Волпоне се вдигнаха:

— Тринадесет?

— Повече или по-малко…

— Тичай да ги преброиш и се върни веднага! Телефонът работи ли?

— Да.

— Къде е?

Ландо му го посочи върху старинна табуретка.

— Има и друг, в стаята ви.

— Стаята ми? Ти ли избираш вече вместо мен?

— Но тя е най-хубавата — искрено каза Ландо.

Итало го освободи с небрежен жест на ръката си. Барето се беше показал послушен и полезен, но си оставате един сутеньор. По неизвестни причини Итало го мразеше. Макар че проституцията беше един от основните стълбове на богатството на Волпоне. Разбира се, по една индустриална стълбица, по която жените се считаха за глави добитък, нищо повече. Между експлоататорите и експлоатираните не съществуваше никакъв контакт.

Във всеки случай благодарение на негърката на Ландо Омер Клопе беше загубил това, на което държеше най-много: социалното си достойнство.

Но това бе само началото. Волпоне беше предвидил една експлоатация на три етапа, за да скърши съпротивата на банкера. В началото — значимостта. На второ място — личността. На трето — семейството.

Итало погледна с неприязън телефона. Трябваше да информира Юделман за това, което досега беше тайна: смъртта на О’Брайън. Много често при спорове с Дженко Моше беше смекчавал нещата и постигал съгласие. Консилиерето изпитваше почти бащински чувства към по-малкия Волпоне. Итало го знаеше. Точно затова той търпеше от Моше неща, които не позволяваше никому другиму. Юделман знаеше това и понякога казваше точно това, което му бе на ума, или открито изразяваше несъгласието си по дадени въпроси. Узнавайки, че Итало е унищожил последния им шанс, щеше да избухне…