Пиер Рей - Аут

Главите една по една се завъртяха в обратна посока, там където окончателно беше замръзнал погледът на Клопе. Едни прочистиха учтиво гърлата си, друга се размърдаха нервно върху столовете си, двете дами смръщиха лицата си, но всички без изключение го гледаха, сякаш очакваха някакво обяснение за това невероятно обстоятелство.

Горките, те още нищо не бяха видели! Клопе, оглушен от случилото се, се опита да се съвземе. Той стана и заекна — възможно ли беше този глас да е неговият?

— Моля да ме извините… Тази дама е моя приятелка… Сега ще се върна… Продължете без мен…

Тя беше на десетина метра от него, горда, усмихваща се, недостъпна като кошмар. Той направи три несигурни крачки към нея. Тя го спря с грациозен, царствен жест.

Тогава пред всички присъстващи Инес разгърна бавно полите на палтото си: под мантото тя беше абсолютно гола и Омер, въпреки неуместното положение, в което беше изпаднал, не можеше да не се възхити за секунда от тъмния шоколад на кожата й, върху която се открояваше черен като нощта, светещ с матов отблясък, огромният триъгълник на пубиса.

Смаяни, но неизпускащи нито троха от видяното, въпреки достойното изражение на лицата им, свидетелите пазеха мъртвешка тишина: дори в Евангелието не беше описана, не можеше да съществува никъде по света подобна креатура!

Здраво стъпила на краката си, продължаваща да се усмихва с така предоставено тяло, Инес отвори уста:

— Съжалявам, Омер… Мислех, че си привършил с приятелите си… Продължавайте… Ще ви чакам в нашата стая…

Тя им обърна гръб с грация на кралица, завъртайки с това движение визоновото палто отзад напред, показвайки възхитителния си задник под един екстравагантен ъгъл.

В течение на три или четири секунди той се огъваше под гъвкавата й, бавна походка. Онемялата аудитория чуваше само почукването на токчетата на обувките й по каменните плочи на криптата, придружени от задъханото дишане на бившите колежани и делегатите на Синода. Облак парфюм се смеси с миризмата на стари книги и мъртвия отблясък на студения камък.

Скърцайки, вратата се затвори: видението беше отлетяло.

Анджело Барба се размърда във фотьойла си. Всеки път, когато Габелоти минаваше покрай него, той усещаше движението на въздуха, предизвикано от сто двадесет и петте килограма плът. Донът беше побеснял. Той мереше надълго и нашироко с крачки салона, хвърляйки яростни погледи към съветниците си. Малко по-далеч в своя ъгъл, Карло Бадалето чакаше бурята да отмине.

Яростта сякаш изостряше булимията на дон Еторе. Огромното плато, пълно с малки сандвичи, постепенно се изпразваше, поглъщано от Габелоти, който пъхаше разсеяно ръка в него при всяко отиване и връщане.

Само преди час Филип Диего го беше информирал за неуспеха на мисията си с Омер Клопе. Еторе беше стигнал дотам, че обвини адвоката в некадърност и отсъствие на дипломатичност.

— Защо не го повикате лично и не дадете заповедите си директно? — беше предложил с леден тон Диего.

— Това съвет ли е?

— Не. По-добре да не се водят подобни разговори по телефона.

— Тогава? След като сте неспособен да ми дадете по-добър съвет!

Наум им идваше една идея. Но двамата не споменаха за нея. Габелоти, тъй като не искаше да споделя с никого мислите си, дори и с този адвокат, минаващ за един от най-доверените — ами ако Волпоне беше приготвил за него участта на О’Брайън? Филип Диего — със съмнението да не получи отказ от Габелоти: можеше да му бъде доверен номерът на сметката и незабавно да бъде наредено прехвърлянето на капитала, ако Волпоне не ги беше изпреварил.

— Защо не напишете писмо?

— Защото това ще бъде най-големият идиотизъм!

Диего знаеше това добре. Измъкването на капитали и неплащането на данъци бяха черните овце на американското правителство. Всяка кореспонденция, адресирана до Швейцария или до друг данъчен рай, ставаше незабавно подозрителна в очите на ФБР, СЕК или данъчните власти. Писмата бяха огромен риск за изпращача.

— Колко жалко, че не можете да се явите лично — каза наслуки адвокатът.

Габелоти отговори с ругатни. За кой ли път страхът от летене пречеше на бизнеса му. Това беше по-силно от него. Просто той не можеше да се качи на самолет! По силата на логиката това му изглеждате глупаво, но всяка фибра на тялото му крещеше, че той ще умре още при излитането, щом вратата на самолета се затвори зад него.

Каква глупост! Не можеше да пише, да телефонира, нито да довери някому номера, даден от О’Брайън. Още по-малко сам да се яви в Цюрих. Освен да отиде в Европа с кораб, което щеше да му отнеме минимум пет-шест дни, през време на които двата милиарда сто пъти щяха да отлетят или да сменят собственика си.