Пиер Рей - Аут

Къркпатрик напълни догоре чашата си с уиски, натопи два пръста, масажира с тях слепоочието си и гаврътна останалото.

— Смилете се над един слаборазвит интелектуалец! Вие, умниците, си представяте, че един простосмъртен може да ви разбере, без да получи мозъчно сътресение! Аз бях този, който ви съобщи за тази история с крака в Швейцария, Волпоне и всичко останало… Но аз бях ясен! Тогава бъдете добър да ми обясните ясно, ако случайно съм улучил мишената, какво прави дон Волпоне в Цюрих?

— Трансфер на капитали. Трябва да се пречистят „мръсните“ пари, за да се избегне от контрола на СЕК. Как? Разпределяйки географски инвестициите, търсейки убежища в чужбина, запазвайки пълната отговорност на анонимните дружества в САЩ и запазвайки целия си капитал. Защо Швейцария? Защото тя е един данъчен рай, който осигурява дискретни и компетентни хора, които управляват техните тръстове и постигат в някои от кантоните 8,5 на сто вместо 33 на сто, както е у нас.

— Нищо не доказва, че е имало трансфер, че фондовете ще останат в Швейцария…

— Да, нищо. Кой може да го каже? Сигурно е обаче, че парите ще се появят там, където нито вие, нито аз можем да направим нещо.

— Защо Волпоне си блъска главата с тези комбинации, вместо да наеме един самолет и да пренесе парите?

— Много е опасно. Ако митницата го спипа, Волпоне отива право в дранголника. Без да говорим за сто процента загуба, тъй като след заплащането на глобата няма да му останат пари да си купи един фас. Кръгът: казино, експорт-импорт, фалшиви предприятия, е идеален… Никакъв възможен контрол. Цените са свързани с политически сътресения, водещи до значителни изменения… За две години цената на кафето се повиши пет пъти… За да се направи една чиста загуба върху това, достатъчно е едно чуждо учреждение да продава, когато цените са най-ниски, и да купува, когато са най-високи, а всъщност и продавачи, и купувачи са от една и съща къща майка. Това е! Схванахте ли?

В стаята влезе цивилен инспектор и подаде на Къркпатрик един телекс. Капитанът го погледна разсеяно, после го прочете повторно.

Демпси видя ясно как под червената корона от коси кръвта се отдръпва.

— Нещо неприятно? — попита той.

Без да отговаря, полицаят прекара пръсти през косата си и подаде на Демпси посланието.

„Капитан Къркпатрик

Централен комисариат, 6-о авеню, Ню Йорк

Моля ви да се свържете незабавно с лейтенант Блеш от кантоналната полиция в Цюрих относно смъртта на инспектор Дейв Каванаут.“

— Някой от вашите момчета ли? — попита Скот Демпси.

— Да — отговори Къркпатрик, вдигайки телефона. — Най-младият. Три деца сираци.

Имаше две места в Цюрих, където Омер Клопе се чувстваше действително като у дома си: кабинета на доктор Аугуст Щрол и кабинетът в собствената му банка.

Доктор Щрол беше на петдесет и две години и имаше величествена осанка, както и една неограничена любов към всичко, което беше свързано със стоматологията. Два пъти в годината прекарваше в САЩ, за да се запознае с последните новости в стоматологичната хирургия. Нито пародонтологията, нито присажданията имаха и най-малките секрети за него. Неговата жена беше изключително привлекателна брюнетка, стоматолог като него, и изпитваше към съпруга си, който беше на възрастта на баща й, една професионална адмирация. Всъщност д-р Щрол беше професор на Ингрид, преди да стане неин съпруг. Нито шестте години брак, нито двете им момченца, родени след брака, бяха намалили взаимните чувства, които ги владееха. Общата им работа имаше такъв финес, че кабинетът им избираше внимателно клиентелата си. В града всеки, който що-годе означаваше нещо, мечтаеше да има челюсти марка „Щрол“.

Аугуст често казваше на Клопе, че е сбъркал призванието си. Банкерът показваше едно изключително любопитство към работите и търсенията на доктора, който му казваше често: „От вас щеше да излезе чудесен стоматолог!“. Понякога Клопе получаваше поздравления за перфектната си дентиция. „Ако нямах клиенти като вас, бързо щях да стана безработен!“

Кабинетът беше хармонично декориран във водно синьо и черно, ускоряващи отпускането на нервните клиенти. Освен това, когато се отправяха към зъболекарския стол, прожекторите се запалваха и нежният глас на Ингрид шепнеше: „Отпуснете се… Отпуснете се напълно…“. Клиентът изпитваше само едно желание: да си отвори устата, да се остави да му галят венците опитните ръце на Аугуст Щрол и музиката на Вивалди да се разнася из кабинета по време на интервенциите.