Пиер Рей - Аут

— Ти си неспособен да мечтаеш! — беше му казала Ренате. — Още по-лошо: ти си прекалено нищожен, за да живееш сред мечти! Липсва ти необходимото зрънце лудост, бедни ми Курт. Знаеш ли какво ми каза един ден Салватор Дали, на мен, Ренате? Той мечтае да организира един ден корида, в която убитите бикове и матадорите победители да бъдат вдигнати от арената с хеликоптери, увити в розова материя.

— Е, и?

— Нищо. Не ти ли се струва фантастично?

— Ненормална щуротия!

— Ти няма да имаш смелостта да ме отвлечеш с хеликоптер!

— Защо не, скъпа? Защо не… Защо не в деня на сватбата ни?

— Защо не? — подхвана веднага идеята Ренате с блестящи очи.

— Всъщност защо не…

— Винаги си ми казвал, че мразиш мръсните буржоа в този град. Докажи го! Съгласен?

— Съгласен.

— Няма ли да се уплашиш в последния момент?

— Аз!?

Ето как беше направена щуротията на шега, за една дума. С необходимата сериозност те бяха изработили проект, достоен за шокиране на достойните граждани на Цюрих, които щяха да бъдат поканени на церемонията. Всеки път, когато Ренате предлагаше нова идея, Курт я подтикваше към крайности, от глупост изработваше нови детайли, подобрявайки съществуващите. Избрана тема беше: „Всичко наопаки!“. Сега, три дни преди сватбата, нямаше никакъв изход за бягство.

На Курт му прилошаваше, представяйки си люлката под хеликоптера, украсена с цветя, и как те, двамата, се издигат към небето в нея. Сигурно голяма част от студентите му щяха да присъстват на събитието, обявено в местната преса с голям шум, под внимателното око на родителите си. След това дебилно шоу не му оставаше нищо друго, освен да даде оставката си. Какво щеше да прави после? Той не знаеше. Може би касиер в банката като баща си?

— Казвам ти, Курт — прекъсна мислите му таткото. — Майка ти и аз сме поставели в отвратително положение!

— Вие нямате чувство за хумор! — скръцна със зъби Курт.

— Ами ако въжето се скъса? — обезпокои се Уте.

Тя беше едра, масивна, миролюбива и трепереше при мисълта, че може да обезпокои някого. Уте имаше силни селски ръце с малки нокти, чиято основа почти не се виждаше. Вечер лягаше последна, след като се увереше, че всички светлини са изгасени, кухнята е в ред и вратата заключена здраво. Той изпушваше лулата си след вечеря и заспиваше редовно между 22 и 22 и 10. Нито един детайл не липсваше на тези персонажи, сякаш слезли от календарите, даже кукувицата, която се показваше всеки четвърт час от стенния часовник, за да обяви изтичането на едно време, което с нищо не се беше променило.

— Вие нищо не разбирате — каза Курт. — Ренате е неспокойна натура.

— Страх ме е, че ще загубиш положението си — наведе очи Уте.

— Какво от това — смело каза Курт, който тайно се страхуваше от същото.

— Всички жертви, които сме правили аз и баща ти! Бихме искали… мечтаехме… баща ти и аз…

— Какво?

Той искаше да изкрещи: „Мечтаехте да съм като вас“. Но задържа думите си, разбирайки по въздишката на баща си, че той се беше досетил. Друга планета, други измерения. Какво да добави повече?

— Добре. Сега трябва да тръгвам… Роклята ти готова ли е, маман?

Тя кимна.

— Ще видиш! Ти ще си най-хубавата!

Той си я представи в големия салон на Клопе, огромна като нефтена кула, в отвратителната дреха с цвят на зелена ябълка, от евтина материя. Неприятен момент!

— Довиждане, татко…

Той го целуна по гладките като на дете бузи, които никога не бяха достигнали мъжката твърдост. Самият той, Курт, беше ли мъж?

Въпреки всичко носеше панталони и една от най-богатите наследници го беше избрала за съпруг. С несигурна крачка Курт слезе по десетте стъпала на етажа. Когато беше дете, се плъзгаше по перилата до долу, крещейки от удоволствие.

Виждайки появата на Волпоне, му се искаше да потъне в земята. Наелектризиран от предстоящите страдания и сигурната смърт, Мортимър се опита да атакува:

— Итало! Кълна се в живота си, че не разбирам вашето поведение! Това е чудовищно недоразумение!

Със замислен поглед Итало обгърна сайванта, стърготините, паяжините и циркуляра. Недалеч от последния имаше метална плоча в земята. Волпоне кимна на Пиетро, който я повдигна, откривайки празнота, широка два и дълбока осемдесет сантиметра. В нея се намираха електромоторът на резачката и голям електромер, снабден с прекъсвач.

— Остави тази дупка отворена! — нареди той на Пиетро.

— Итало! — викна, изправяйки се, О’Брайън. — Имам право на обяснение!