Пиер Рей - Аут

— Черният пипер, госпожице…

— Мануела, аз вече знам! Знам защо се омъжвам за него! Имам нужда от човек, когото да изтезавам през целия ден!

— До деня, в който той самият ще започне да ви изтезава — каза не без хитрина камериерката. — Приготвила съм ви бежовия костюм.

— Благодаря. Ще облека небесносиния.

— Нямате късмет. Приготвила съм и него.

Сега Ренате се засмя. Тя обожаваше Мануела и окуражаваше склонността й да възразява. Когато тя се показваше достатъчно забавна, а това се случваше често, Ренате й подаряваше роклите, които вече нямаше да облича. Това вбесяваше Курт: „Но ти я третираш като слугиня!“.

— Мануела, моят годеник претендира, че съм ви третирала като слугиня!

— Но аз съм слугиня! — смееше се съучастнически Мануела.

Едно нещо ценеше Ренате у Курт: в леглото той беше абсолютно пасивен. Тя се възползваше от него като вещ, която може да използва за каквото й дойде наум. По време на многобройните си пътувания и връзките, които бе имала, тя беше срещала фалократи — завоеватели, които въпреки качествата си я бяха оставяли незадоволена. След като си беше дала дума да не мами съпруга си след женитбата, тя понякога съжаляваше, че не е срещнала физическата мощ, за която се хвалеха, че притежавали нейните приятелки.

Но бяха ли искрени те?

Все пак й оставаше един малък шанс. След като беше решила да шокира с откачеността си града, трябваше да бъде такава докрай. Своя ергенски живот Ренате беше твърдо решила да погребе с последна лудост, преди да започнат радостите на семейния живот и бебешките истории. Следобеда, който щеше да предшества нощта на брачната церемония, тя щеше да излезе на улицата и да опита късмета си с първия мъж, когото срещне. След като случаят създава крадеца, защо обстоятелствата да не бъдат изградени от удоволствието?

Трионът се връщаше към него на равни интервали, придружени от неприятната вибрация всеки път, когато отрязваше един от крайниците му. Итало се изви, за да избегне захапването му, извика и се събуди. Беше облян в пот и светлината влизаше на вълни през цепнатините на щорите. Предната вечер дори не беше помислил да пусне пердетата. Вдигна телефона, чийто звън продължаваше да му пробива тъпанчетата. Без да дочака да разбере кой е събеседникът му, Итало се оригна в слушалката „Момент…“, стана и, залитайки се отправи към банята, където започна едновременно да пикае и да пръска лицето си с вода: проклето събуждане! Беше спал само два часа, прекарвайки нощта в редене на пасианси, но нито един не беше успял. Дори миниатюрната рулетка не му беше донесла облекчение. Никой от избраните наум номера не беше излязъл. Беше се насочил сто и осем пъти към нулата, но безрезултатно. Когато се отказа от нея и избра единадесет, топчето легна три пъти подред на нея сякаш случайно. Той не успяваше да се концентрира. Мислите му непрекъснато го връщаха към кървавата глава на О’Брайън.

Защо беше избрал такава лека и незабавна смърт за него? Беше решил да го изтезава с часове, за да го накара да плати за смъртта на брат му. След като го накара да говори. Умирайки, тази отрепка му беше изиграла ужасен номер. Дженко мъртъв, О’Брайън обезглавен, нишката се беше прекъснала. Двата милиарда на фамилиите Волпоне и Габелоти можеха да бъдат върнати само след съгласието на банкера.

Той вдигна лежащата на леглото слушалка:

— Ало!

Позна гласа на Моше и помисли, че сега ще има караница.

— Итало, чуваш ли ме?

— Не викай толкова силно!

— Има ли нещо ново за Дженко?

— Не.

— Това е лошо… Слушай… Нещата не вървят! Карл Дойч е бил при твоя човек в банката.

— Е, и?

— Пратили са го по дяволите.

Волпоне усети как гърлото му се сви. Още един отлетял шанс.

— Нищо не можем да измъкнем оттам — прибави Юделман. — Лошо, лошо!

— Това ли е всичкото неприятно, което имаш да ми кажеш?

— Не. Габелоти ме вика спешно.

— Какво?

— Казах ти, че ме вика!

— И ти ще отидеш! — задуши се Итало. — Откога този торбар ти дава заповеди?

— Ти забравяш, че сме съдружници.

— Кажи му да върви на майната си!

— Той ще ме пита докъде е стигнала операцията. Това е негово право.

— Не отивай!

— Не намираш ли, че и без това имаме достатъчно неприятности? Искаш и той ли да се прибави към тях?

— Печелѝ време! На обяд ще уредя всичко!

— Мисля, че ти казах…

— Млъквай! Знам какво трябва да направя!

— Итало! Ако Дженко беше жив, щеше да ти каже същото, което ти казвам! С твоите методи ще стигнеш доникъде!