Пиер Рей - Аут

— Както личи, тези на Карл Дойч също не са фамозни — подхвърли злобно Итало.

— Единственият ни шанс да се измъкнем с чест, това е да открием О’Брайън.

— Почакай! — каза Итало. Внезапно разбра, че не ще посмее да каже на Моше случилото се с О’Брайън. Трябваше му време, за да помисли. После вдигна слушалката. — Един тип ми донесе аспирин. Черепът ми се пръска!

— Какво да кажа на Еторе? За Дженко?… Ако не възразяваш, по-добре е да го осведомим. Без това ще научи.

Итало погледна часовника си. Девет и десет. След по-малко от три часа щеше да се разиграе последната му карта с Клопе. Неприятното беше, че не можеше да изпълни нито една от заканите си. Сега животът на банкера беше изключително ценен. Най-много можеше да се опита да го сплаши. Да се опита…

— Моше! Ако не се подчиниш, ще те изхвърля от фамилията.

— Това е твое право. Но аз имам задължение спрямо дон Дженко. Той не искаше война. Ще направя така, че заветите му да бъдат изпълнени. Заради него и заради теб, за да те предпазя.

— Върви на майната си!

— Ако не успея, прави каквото искаш!

— Досаждаш ми!

— Остави банката, послушай ме! Почакай да се срещна с Еторе… Трябва да говоря… Трябва…

Итало Волпоне затвори рязко. Да го слуша повече означаваше да се съгласи с аргументите му. Това той не желаеше, макар че тайно в душата си беше съгласен с него.

Досега никой, дори брат му не беше успял да го разубеди да не прави нещо, което си беше наумил. Каквито и да са последиците.

Беше казал, че ще бъде при Клопе на обяд. Щеше да изпълни обещанието си.

Излизайки от долепената до банята му сауна, Еторе Габелоти се покатери върху кантара. С незаинтересован вид той констатира, че стрелката се удари в неномерираната зона, показваща максимума. Все пак понякога му се случваше стрелката да показва под 125 килограма, над които блокираше. Когато всичко вървеше добре. В противен случай той компенсираше страха и безпокойството си с всичката течна и твърда храна, която му попаднеше подръка. Неговият личен доктор му беше обяснил, че неговата „булимия“ не е породена от някакъв реален глад, а е следствие на психосоматична болест — думата беше толкова необикновена, че той я беше запомнил. Естествено, беше потърсил значението й в един медицински справочник, беше помислил, че става дума за намаляване на интелектуалния му потенциал, и се беше втурнал към хладилника, намиращ се в стаята, за да изгълта една огромна кутия с желирано свинско: как щеше да властва над своята империя, ако наистина беше откачен?

Той хвърли поглед към своето гигантско тяло с разширен стомах, чиито тлъстини обаче не можеха да скрият превъзходната му мускулатура. Някога, когато беше на тридесет години, можеше да вдигне двама яки мъже, по един във всяка ръка, и да ги хвърли като чували на три метра разстояние. Но днес тази работа беше оставена за неговите „пънкс“.

Кармине Кримело и Анджело Барба, неговите „консилиере“, го очакваха в съседната стая, долепено до стаята му помещение. Облече бяла риза и тъмносин костюм, който криеше поне тридесет килограма от теглото му, завърза връзката около врата си и се напръска с тоалетна вода. Със съжаление беше отстъпил на настояванията на Моше Юделман за тази финансова асоциация, временна, разбира се, между неговата и тази на Дженко фамилия. Почти десет години тези враждебни кланове си нанасяха смъртоносни и чувствителни по броя на жертвите удари. Когато усетиха, че федералните власти вадят кестените си от огъня с техните ръце, бяха сключили примирие, разделяйки си взаимно зоните на влияние. Но да обединят усилията си! Еторе Габелоти, който не се доверяваше никому, а най-малко на Дженко, имаше чувството, че се опитват да ги изиграят, ето резултата!

Кримело и Барба станаха от креслата при неговото влизане. С едно махване Еторе ги покани да седнат. Отвори хладилника, сложи пред себе си бира, която подправи с малко коняк, изгълта две парчета шунка, които преди това беше навил като палачинки, и започна да наблюдава двамата мъже с горчив и подигравателен израз на лицето.

— Неприятно е, нали, да те вдигнат от леглото в три сутринта?

Двамата му помощници направиха неохотно жестове на съгласие.

— Какво да се прави, не мога да заспя… Скучно ми е, когато ви няма… Чувствам се загубен… Трябва да сте поласкани от това, нали?

Изгълта сместа наведнъж и машинално напълни отново чашата си, този път с чист коняк.

— Когато съм разстроен, размислям… размислям… Никак не е лесно… — Еторе изгълта половината от коняка на един дъх. — Всъщност имате ли новини от О’Брайън?