Пиер Рей - Аут

Повръщайки жлъчка, Мортимър успя да овладее речта си и успя да произнесе две срички:

— Мамма, Мамма!

Итало не разбра, че О’Брайън му предаваше кодовото име, което толкова очакваше. Той помисли, че викът, идващ от устата на жертвата му, е апел за помощ, още един отказ. Всичко се завъртя пред очите му. За секунда лицето му се покри с пот. Пред очите му затанцуваха бели пламъци, превръщайки се в картини… Брат му, казвайки след падането от колелото: „Не се плаши… Не боли…“, и Анджела, жена му, чийто връх на гърдите сякаш докосваше с устни, и отново Дженко, жив, после кракът му, мъртъв…

— Мръсник… — изкрещя той, — мръсник… — забравяйки кой е той, за какво е тук и какво трябва да прави…

Когато пламъците пред очите му спряха танца си, той видя, че продължава да държи главата на О’Брайън за косите. С тъп, невиждащ поглед Итало погледна към Орландо и към Фолко, които обърнаха смутено очи встрани.

Той видя, че е покрит с кръв.

После забеляза, че нищо не свързваше кървавата глава в ръцете му с тялото на Мортимър О’Брайън.

В същото време заедно с нея той беше отрязал последната връзка на веригата, свързваща го с двата милиарда долара.

Ренате Клопе позвъни на Мануела за закуската — силно кафе, джус от пресен грейпфрут, ягодов конфитюр, яйца на очи с бекон, — стана и сподавяйки една прозявка, отвори гардероба, на вратата на който бяха надраскани с тебешир три черти. Заличи с върха на пръстите си една от тях.

„Още два — помисли тя, — още два…“

В деня, когато Курт и тя бяха определили датата на тяхната сватба, Ренате беше начертала сто двадесет и пет черти, така както постъпват затворниците, за да пресмятат нощите, които им остават да прекарат в затвора. Тя и сега не знаеше кое я беше накарало да се реши на тази сватба. Той беше пълна противоположност на това, което обикновено я привличаше. На нея й харесваха красивите, разпуснати, небрежни и мързеливи младежи с руси коси.

Курт беше среден на ръст, кестеняв, винаги напрегнат и Ренате с труд отхвърли думата, която не й се искаше да произнася, но която беше най-точна — беден. Винаги нащрек срещу несъществуващи опасности, неспособен на пълно отдаване, на лудории, той щеше да носи на плещите си до края на дните си тежестта на заобикалящия го свят, хвърляйки се с наведена глава срещу обществените проблеми, неспособен да посрещне открито собствените си грижи.

— Добро утро, госпожице. Добре ли спахте? Остават само два дни.

— Добро утро, Мануела. Забравили сте черния пипер.

— Отивам да го донеса.

— Мануела… Имам един важен въпрос… Защо се омъжвам за него?

— Защото го обичате!

— Не познахте!

— Ще ви донеса черния пипер… Трябва да хвърлите око на сватбеното меню.

— Тук ли е?

— Върху таблата.

Тя отново избухна в смях, преди да се скрие. Ренате взе луксозната папка, върху която с готически букви беше написано сватбеното меню. Тя не можа да сдържи смеха си, препрочитайки малкия шедьовър, който с Курт внимателно бяха съставили.

„26 април 1977 година

Отлежало шампанско 1936

Кафе

Сорбе на чувствата

Шарлота с шоколад

Сиренета

Агнешка плешка по провансалски

Хапки

Коктейл от пресни домати

Гъши черен дроб

Миди от Белон

Аперитиви

Дом Периньон 1961

Клико розе 1929“

Луи Филипон, известният френски готвач, който пристигна на следващия ден у Клопе заедно със своя екип, не беше направил никакъв коментар, когато Ренате му предложи гореспоменатото меню.

Този сноб, безчувствен към швейцарския хумор, беше останал невъзмутим пред това „всичко наопаки“. Под предлог, че брачната церемония, предшестваща този… „Всъщност какво ще е това — помисли тя, — обяд или вечеря?“ — ще се състои в три часа сутринта, той се беше възползвал да поиска двоен хонорар. „Нощна тарифа“ — сериозно беше добавил Филипон.

Ренате се питаше докъде може да отиде, без да отиде твърде далеч. Беше погъделичкала Курт, за да разбере неговите граници. Той беше разтърсен от предложението й — да се облече с муселинена рокля, докато тя щеше да е в смокинг. Той се хвана и започна най-сериозно да се кълне, че ако не се съгласява, то е заради студентите си, а не заради самия него.

Всъщност това радваше Ренате: Курт се хващаше на нейната вечна система на предизвикателство, поставяйки на първо място собствената си боязън, че няма да може да повтори това, на което тя е способна.

Бедният Курт! Неговата въображаема интелигентност, гладът му за култура, екранът, който поставяше между реалното и измисленото със знанията, добити след къртовски труд, правеха от него лесна плячка за дъщерята на един голям цюрихски банкер.