Пиер Рей - Аут

Клопе прибра флакона с уотърман в чекмеджето. Беше си представял много неща за Дойч, освен че може да бъде във връзка с Волпоне. Та самият той не беше ли довереник на техните капитали?

— Да предположим, че вложителите на тези капитали, знаейки номера и кода, са неспособни в този момент да изтеглят парите си. Задължението на един банкер е никога да не открива пред претендентите си, че е в притежание на това, за което предявяват претенции.

Достигнал до тази фаза на речта си, Карл Дойч се изкашля.

— Освен, ако, господин Клопе, тези вложители са луди или престъпници, които не се спират пред нищо, за да си върнат това, на което са собственици. В този случай, само в този случай, трябва да се направи изключение от правилото, добрият смисъл трябва да надделее пред правилото.

— Получихте ли поканата за сватбата на дъщеря ми? — попита Клопе.

— Разбира се.

— Имате ли намерение да присъствате?

— С удоволствие ще дойда.

Клопе стана, отблъсквайки креслото си.

— Мисля, че ще бъде по-добре да се въздържите. Забравете този прием, както аз вече забравих вашите предложения, от които нищо не разбрах.

Карл Дойч на свой ред се изправи съвсем побледнял.

— Съжалявам, господине. Дълбоко съжалявам. Надявах се, че ще ги приемете като приятелски жест.

— Довиждане, докторе — каза Клопе.

— Довиждане, господине — каза Дойч.

Обръщайки се, последният сякаш беше остарял с десет години в тези минути.

Той беше направил всичко възможно, за да избегне най-лошото.

На площадката Анджела Волпоне се подвоуми, преди да позвъни. С тупкащо сърце, тя имаше желание да се обърне и да избяга. За да не може да избегне това посещение, беше телефонирала на Франческа преди половин час. Сега, притисната до стената, тя се питаше дали ще й достигне смелостта да съобщи на етърва си, че съпругът й, дон Дженко Волпоне, е мъртъв. Анджела натисна звънеца.

Франческа се появи на вратата. Наближаваше петдесетте, но изглеждаше на повече. Може би отсъствието на светски живот или липсата на грим състаряваха чертите й. След сватбата си с Итало Анджела се беше срещала с нея само три или четири пъти. Всеки път те нямаше какво да си кажат, освен баналните всекидневни фрази. Много неща ги разделяха, макар че бяха жени на двама братя. С желанието за живот на своите двадесет и пет години Анджела се различаваше много от спокойната и уравновесена Франческа. Какво ли беше изтърпяла в живота си, че изглеждаше толкова уморена?

— Влезте, Анджела… Добре дошла.

Апартаментът беше като собственичката. Въпреки огромното празно пространство всичко изглеждате тихо и спокойно. Сиво, скучно, сякаш извън времето, което течеше навън. С една дума, анонимно. По старите стилни мебели се чувстваше майсторската ръка на неизвестния мебелист. Сякаш от Осмо авеню човек изведнъж се озоваваше сред природата.

— Желаете ли чаша кафе?

Анджела отклони с жест предложението. Водена от Франческа, тя седна на канапе близо до прозореца. Франческа седна насреща й и зачака.

— Итало ми позвъни от Цюрих. Имам лоши новини.

Лицето на етърва й се сви.

— Касае се за съпруга ви… дон Дженко. Станало е нещастие…

Анджела не беше в състояние да издържи изгарящия поглед и премести очи върху сгърчените ръце на Франческа, положени върху коленете й.

— Нещастие? — промълви тя.

Въпреки резервираното държане на Итало Анджела се беше опитала по откъслечните разговори в семейството да си представи миналото на етърва си.

Възпитана постарому от родителите си, които държаха хлебарница в италианския квартал на Ню Йорк, така както са възпитавали в родния им край в началото на века. Забрана да отива на танци, да разговаря с младежи, да излиза след вечеря. Бащата на Франческа я възпитаваше с една мисъл — да я запази чиста и непокътната за бъдещия зет, който щеше да го замести на старини. Избраникът беше дон Дженко. Тя го беше дарила с две дъщери, по-голямата, Джейн, беше на годините на Анджела.

— Той… той… — изправи се Франческа.

Анджела прехапа устни и наведе глава. После се изправи и се хвърли в прегръдките на етърва си. По раменете, които потреперваха, тя разбра, че Франческа плаче. Но по лицето й нямаше нито една сълза.

— Къде е той? — с чужд и решителен глас произнесе тя.

Анджела не знаеше какво да отговори. Беше чудовищно да признае, но Итало не беше уточнил нищо по телефона.

— Питам ви къде е мъжът ми? — повтори Франческа. — Какво му се е случило?

— Не знам — борейки се със сълзите си, отговори Анджела. — Итало трябва да ми се обади. Не ми каза нищо повече. Той ще се заеме с всичко.