Пиер Рей - Аут

Първо се показаха предните колела на колата, после се чу шумът от превключването на скорост, за да може шофьорът да използва по-ниската предавка като спирачка при спускането. Когато Фолко забеляза застаналия напреки на пътя фиат, беше много късно за реакция. Махони се намери с три крачки до вратата и я отвори със замах. С лявата си ръка той откъсна мъжа зад волана и го изхвърли в снега, където неуспелият да се опомни Фолко се удари болезнено в един дънер.

На два сантиметра от лицето му зееше огромното дуло на полицейския питон 357, гледайки право в дясното му око. Той се опита да вдигне глава, но получи тежък удар в гръкляна от опакото на ръката на Махони. Фолко поднесе ръце към гърлото си и се изтъркаля в снега. Патрик го претърси и измъкна портфейла му. После се отдалечи на две крачки, продължавайки да държи под дулото на пистолета си задъхващия се и храчещ бандит.

— Какво продаваш тук? — попита с леден тон.

Мори го погледна. Противникът му беше едър, костелив и разглеждаше паспорта му, на който бе отбелязано: „търговски пътник“. По начина, по който го беше претърсил, и по израза на лицето му за Мори не остана никакво съмнение. Полицаят щеше да го застреля.

Е, какво, пътуването свършваше дотук. Трябваше да се плаща. Не смъртта го плашеше, но фактът, че ще гние някъде, докато другите щяха да продължат да се смеят, да любят, да се къпят в морето и да се пекат на слънце. Понякога си беше задавал с любопитство въпроса: къде щеше да се случи това? Вече знаеше отговора. В една гора, миришеща приятно, сред едно петно сняг, в края на месец април.

— По какъв начин уби приятеля ми? — попита Махони.

По акцента Фолко позна, че полицаят беше израснал, както и той, в Бронкс.

— Разбираш ли! — изръмжа Махони, лицето на който беше разкривено от ярост.

Мори се изправи с труд, побледнял, неспособен да възстанови дишането си. Моторът на фолксвагена, който не беше успял да изключи, ръмжеше с пукот. За какво да отговаря?

— Давам ти три секунди! — каза Махони. — Как уби моя приятел?

Мори видя, че пръстът върху спусъка побеля, и се отдалечи на три крачки.

— Какво те интересува? — подхвърли той, вдигайки рамене.

Какво друго можеше да му отговори. Полицаят повдигна дулото на своя питон. В момента, в който се канеше да натисне спусъка, Фолко понечи да бръкне с ръце в джобовете си.

— Ръцете зад главата! — заповяда Махони, както го беше правил десетки пъти по време на арест.

Мори послушно изпълни. Сега бяха лице срещу лице, на десет метра един от друг. Фолко Мори с ръце зад главата, Махони с пистолет до бедрото.

После се случи нещо странно. Махони видя как ръцете на бандита се изпънаха към него, а той самият как се изтъркаля в снега. Какво си мислеше пък този? Мислеше си, че ще може да се спаси от куршума, предназначен за него? Махони поиска да се засмее, но усети, че от устата му излиза гейзер от някаква течност, после видя трима или четирима Мори да тичат в различни посоки, дърветата да танцуват пред очите му, а небето да променя цветовете си, да става ту черно, ту пурпурно. Навеждайки глава, той видя с недоумение, че пистолетът му не е в ръката, а до краката. После се запита какво прави тук, легнал на земята, единствения стабилен елемент от пейзажа, който се въртеше пред очите му с невероятна бързина. Машинално поднесе ръка към шията си, чиято повърхност му се стори непозната. Имаше върху нея някаква дупка с топли и разтворени краища, които държаха едно острие, прекосяващо го от край до край след река от кръв.

„Дано не ми е прерязал артерията…“

Това беше последната му ясна мисъл, преди да бъде погълнат от нощта и смъртта.

В четири след обяд Марджори въведе Карл Дойч в бюрото на Омер Клопе. Банкерът се вдигна, за да посрещне „Доктора“. След две вежливи фрази двамата мъже навлязоха в интересуващата ги тема.

— Не се сърдете, че насилих вратата ви — каза Дойч.

Омер махна с ръка.

— Бих ви помолил да забравите посещението ми, щом като изляза оттук.

— Мога ли да ви предложа едно уиски? — попита Клопе, измъквайки огромната бутилка уотърман.

Те се познаваха от десетина години и изпитваха един към друг взаимно почитание. Карл Дойч, австриец по рождение, беше изпитал доста мъчения, преди да принуди цюрихските банкови среди да забравят произхода му. Въпреки сходството на езика той не беше „местен“. Способностите му на комбинатор, желанието и готовността винаги да направи услуга, както и международните му контакти бяха принудили местната буржоазия да го приеме. Не беше рядкост високопоставени банкови служители да идват и да искат мнението му относно бъдещи техни клиенти. По магически начин Карл им даваше необходимите данни. До този ден предвижданията му бяха безпогрешни. Бяха му простили, че не практикува с достатъчно жар протестантската религия, за поклонник на която беше се обявил.