Пиер Рей - Аут

— Наслаждавай се, мръснико! — каза на висок глас Фолко. — Наслаждавай се! Не ти остава много време!

Наклонът изведнъж стана толкова стръмен, че той бе принуден да мине на първа скорост, за да го преодолее.

— Аз съм секретарят на господин Волпоне — каза Рико Гато.

— Аха! — безразлично измърмори пазачът на моргата.

— Нали знаете… Той беше тук сутринта. Помоли ме да потърся една вещ, която може би е загубил.

— Една вещ? Тук?

— Един часовник.

— Къде го е загубил?

— Ако ми позволите да погледна…

— Но къде?

— Където е бил моят шеф.

— Не мога да ви позволя да влезете.

— Защо?

— Само на семейството е разрешено. Трябва той да дойде лично.

— Господин Волпоне е много зает — каза Рико, измъквайки пачка банкноти от джоба си.

Чиновникът сякаш не го забелязваше. В САЩ това щеше да означава незабавната готовност да демонстрира десет ковчега и техните обитатели. Но това беше Швейцария.

— Вземете! — настоя Рико, подавайки му банкнотите.

Служителят ококори изненадано очи.

— Защо? Какво ще ги правя?

— За безпокойството.

— Какво безпокойство? Нали за това ми плащат!

— Тогава заведете ме! — започна да става нетърпелив Рико.

— Нали ви казах, че моргата е затворена за посетители!

— Какво трябва да направя, за да вляза?

— Както обикновено. Да почакате някой от вашето семейство да умре и да напишете заявление.

Рико Гато умираше от желание да забие един куршум между очите на този ужасен тип.

На телефона Еторе Габелоти щеше да се задави от бяс, когато Рико не можа да му каже нищо за самоличността на покойника, при когото Итало бе направил посещение.

— Може би часовникът на господин Волпоне е паднал в ковчега? — наслука каза Гато.

— Но… Когато затварях, не видях нищо… — почеса се по главата служителят.

— Сигурен ли сте?

— Напълно. Щях да го забележа до този крак…

— Как така този крак?

Чиновникът погледна Рико с любопитство.

— Ами така. Един крак…

Гато беше толкова изненадан, че се изтърва:

— Господин Волпоне е дошъл, за да види един крак?

— Как казахте, че се наричате? — усъмни се служителят.

— Слушайте — започна да бие отбой Рико. — Проверете още веднъж… Ще дойда към края на работното време.

Той остави човека и се вмъкна в колата си под подозрителния му поглед. После се насочи към хотела. Дано Габелоти не побеснее, когато му съобщи новината. Чий крак? Сякаш можеше да знае!

Патрик Махони вече се досещаше как бе загинал Дейв. Никакво съмнение. Това не беше нещастен случай, както всички мислеха, а убийство. Достатъчно беше фордът на Волпоне и ескортираната от него бюти гоуст да се отправят към планината, за да забележи, че е преследван от фолксваген.

Той се проклинаше за недосетливостта. Какво по-естествено от това, един човек да остане за прикритие и да ги наблюдава. По един или друг начин Дейв е бил привлечен до прозореца и хвърлен долу. С нескрита радост Махони констатира, че сега играта се повтаряше. Той погали с чувство на любов дръжката на своя магнум. Предполагаемият дивеч щеше да ликвидира ловеца!

Патрик усети, че това „ликвидира“ е нещо по-друго от „залови“, че оставя настрана функциите си на полицай и задачата, с която го беше натоварил Къркпатрик. Сега единствената идея, която го беше завладяла, беше да отмъсти за Каванаут. После щеше да измисли хиляди причини, за да оправдае тази постъпка. Една беше достатъчна: законна самоотбрана. Първо трябваше да се опита да го накара да проговори. Щом като изтръгнеше признания, щеше да го ликвидира, стреляйки, докато бясната жажда за мъст не се уталожеше в горящите му слепоочия.

От известно време пътят лъкатушеше между гъсто посадените борове и гигантски ели, които скриваха дневната светлина. Тяхната синкава сянка придаваше металически цвят на осеяните тук-там петна сняг. Колкото по-нагоре се изкачваха, снегът ставаше по-дебел, защитен от дърветата, недокоснат от други следи, освен тези на преминалите пред него два автомобила. Пътят ставаше все по-разбит, скривайки дълбоки ями под снега. Фиатът изкачи един много стръмен наклон. Едва достигнал върха на височината, и пред Махони се откри стръмен тридесетметров наклон. Той рязко спря. Колата се занесе и застана напреки на пътя.

Полицаят инстинктивно разбра, че нещата ще се развият тук. Изоставяйки за момент преследването, той излетя от колата, която преграждаше пътя, и залегна под дърветата. После се изправи и прекоси няколкото метра, които го отделяха от върха на височината. Там се затаи зад един дънер с пистолет в ръка. Мълчанието, което го заобикаляше, беше чудовищно. Чуваше се само задъханото му дишане. Този, който го преследваше, трябваше да се покаже всяка секунда. Шумът на двигателя на фолксвагена предизвика усмивка на лицето му: най-после!