Пиер Рей - Аут

Франческа се строполи по корем, удряйки с юмрук по пода. От гърдите й се изтръгна нечовешко стенание.

— Знаех аз, че ще ми го убият! Знаех! А сега ще убият и Итало!

Ужасена, Анджела постави ръце пред устата си, за да не закрещи.

Всеки път, когато се опитваше да намали, Итало свиреше с клаксона, давайки му да разбере, че трябва да продължи. Каквото и да правеше, пътят свършваше тук, в една поляна, в чийто горен край се извисяваше постройка, към която бяха пристроени плевня, обор и сайванти. Ландо загаси двигателя, излезе от колата и зачака фиата на Итало да спре до него. Той се втурна да отвори вратата на Волпоне, без да посмее да погледне към задната седалка, на която седеше Инес.

— Устройва ли ви тук?

— Тичай да видиш дали е обитавана — каза кратко Итало, без да става от седалката.

Борейки се със снега и калта, които цапаха мокасините му, Ландо потегли към постройките. За всеки случай той похлопа на първата врата. Нищо. Залепи око на една цепнатина, без да може да различи нищо. После заобиколи централната сграда и бутна една врата, която се отвори със скърцане. Утъпканата земя беше покрита със стърготини. Хвърлени до стената, лежаха различни земеделски сечива: лопати, мотики, търнокопи, вили. В средата се възвисяваше електрически трион. Ландо прекара пръста си по острието, покрито с прах и ръжда.

Явно от есента никой не беше стъпвал тук. Той се измъкна и се покатери по възвишението, сигурен, че обувките му са погубени окончателно. На билото Ландо обгърна с поглед фантастичния пейзаж, който се откриваше пред него. На пръв план бяха огромните борове, ограждащи изкопания от пороите овраг. В далечината се забелязваха опиращите в небето, обгърнати в мъгла върхове, покрити със сняг.

Обръщайки се, Ландо видя фермата, сгушена в единия край на поляната, скрита под сянката на огромните борове. Започна ядосано да слиза, проклинайки снега, който се вмъкваше в обувките и чорапите му.

— Е? — попита Валпоне.

— Окей!

— Измъквай тия глупаци от колите.

Ландо кимна на Пиетро Белинцона, който поведе пред себе си слезлите първи от колата Мортимър О’Брайън и Заза. Волпоне слезе от форда, бутайки Инес пред себе си. За момент всички спряха. Заза и Морти бяха държани в респект от огромния Пиетро, а Итало Волпоне поддържаше разсеяно Инес, която като че ли не виждаше никого и нищо.

Над групата надвисна мъртвешка тишина. Когато до тях достигна шум от двигателя на автомобил, Итало вдигна ръка. Никой не се помръдна. На поляната се показа фолксвагенът на Фолко Мори. Той го паркира успоредно на другите две коли, изключи двигателя, издърпа ръчната спирачка и мълчаливо се присъедини към останалите.

— Откъде идваш? — запита го Итало.

— Бях отзад.

— Ние не те видяхме… — учуди се Белинцона.

— Бях спрял.

— За какво? — настоя Пиетро.

— Ей така.

Волпоне кимна с глава и пое по пътя за сайванта. Всички тръгнаха мълчаливо след него. Пред постройката Итало се обърна и каза на Пиетро и Мори:

— Вкарайте ги вътре.

На Ландо:

— Ти остани тук.

Когато Заза, Мортимър, Инес, Фолко и Белинцона изчезнаха вътре, Итало започна да чертае с върха на обувката си по снега.

— Ти познаваш ли брат ми? — попита той, без да гледа към Ландо.

— Да. Видях го преди три дни.

— Къде?

— В града. Покани ме в бар „Континентал“.

— Защо?

— Дон Дженко искаше да го придружа до гарата.

— Придружи ли го?

— Да.

— Разкажи по-подробно.

Ландо го погледна неуверено.

— Какво да разкажа?

— С такси ли отидохте?

— Не. — Ландо се изкашля. — С нея. — Той посочи с глава металносивата бюти гоуст.

— Твоя ли е?

— Дон Дженко ми я подари.

— Кога?

— Като минавахме покрай витрината. Каза, че иска да ми остави един спомен. Той я купи за десет минути. Аз я опитах незабавно, откарвайки го на гарата.

— Изпрати ли го до вагона?

— Той не пожела. Оставих го пред входа на гарата.

— Не го придружи поне до гишето за билети?

— Той ми заповяда да си тръгна.

— Знаеш ли закъде щеше да пътува?

— Не.

— Как се чувстваше той?

— Кой?

— Брат ми! — започна да нервничи Итало.

— Добре. С отлично настроение. Шегуваше се.

— Кой ви е следял?

Ландо направи учудена физиономия.

— Следял? Никой. Не съм забелязал нищо.

— Познаваш ли този, когото залови?

— Мортимър О’Брайън. Адвокат.

— Виждал ли си го с брат ми?

— Не. Когато се срещнах с дон Дженко, той беше сам.

— Ти се наричаш Барето, нали?

— Орландо Барето. Ландо.