Пиер Рей - Аут

Между Лозана и Морж железопътната линия разсича планината с тунела си по протежение на два километра. От западната си страна тунелът излиза между огромни борове, израснали по склоновете на долината, в дъното на която тече поток с ледена вода.

На брега на този поток прекарваше уикенда си семейство Хумлер. Бащата, Франц Хумлер, беше използвал хубавото време и съботния почивен ден, за да доведе на екскурзия съпругата си и двете си деца: Жан-Франсоа, единадесетгодишен, и Мишел, деветгодишен.

— Мамо — попита Мишел, — може ли да си поиграем?

— Къде? — попита Франц.

— Искаме да се изкачим по склона.

— Не си изял баничката си.

— Не ми се яде повече.

Биргит внимателно опакова остатъците от закуската им в целофанов пакет. При тръгването тя щеше да го остави в багажника на колата, за да го хвърли в боклукчийската кофа след завръщането им в Морж. Когато тя щеше да приключи с това, нито една троха, нито една хартийка нямаше да мърси тревата. Ако не се страхуваше, че може да стане смешна, тя щеше да докара манията си за чистота дотам, че да мете тревата там, където бяха седели.

— Не се отдалечавайте много. Жан-Франсоа, пази брат си!

Мишел вдигна недоволно рамене.

— Аз съм голям колкото него!

— Не се цапайте! — заключи майка им.

Децата се отдалечиха, издавайки индиански викове.

— Франц, ще ми отвориш ли багажника?

Франц се приближи до съвършено новото волво с гранатов цвят, коленичи, наплюнчи пръста си и започна да трие някакво петънце по каросерията.

— Ще ми отвориш ли?

— Защо се смееш?

— Ти си като малко дете!

— Красива е, нали?

— Разкошна…

— А ако се повозим, вместо да стоим тук?

— Франц, толкова сме добре тук… Имаме достатъчно време да я изпробваш.

Тя остави пакета в багажника и понечи да го затвори. Той живо протестира:

— Чакай, не пипай! Не трябва да го блъскаш. Просто лекичко натискаш…

— Ела! — изпухтя Биргит. — Да се присъединим към нашите малки чудовища.

Тя го хвана за ръката и го помъкна със себе си. Те бяха изпили бутилка елзаско вино, което бяха изстудили в ручея. Въздухът беше много чист, лек, почти прозрачен. Започнаха да се катерят по наклона, лъкатушейки между боровете, плъзгайки се понякога по килима от борови иглички.

— Виждаш ли ги? — попита Биргит.

Франц обгърна с поглед стръмния наклон, който стигаше чак до лъкатушещата железопътна линия. Близко до нея забеляза жълтите и червени петна на дрехите на децата им. Силуетите им бяха неподвижни, миниатюрни сред няколко бора.

— Жан-Франсоа! Мишел! — извика Франц.

Децата започнаха да махат с ръце към тях, подканвайки ги да дойдат долу. Борът, под който се бяха спрели, единствен беше окичен от ято гарвани. На върха му имаше петно сняг, което пролетното слънце не беше успяло да стопи.

— Ела — каза Франц.

Те започнаха да се спускат по наклона. Когато приближиха до децата, Франсоа и Мишел извикаха:

— Татко! Мамо! Елате да видите! Птици!

— Мисля, че ви казах да не се отдалечавате! — строго каза Биргит.

— Папа, Жан-Франсоа казва, че това са гарвани.

— Да — каза по-голямото дете, — това са гарвани. Нали, татко?

Задъхан от спускането, Франц вдигна глава. Гарваните сякаш се караха за нещо, пляскайки с крила и грачейки, предизвиквайки падането на втвърден сняг от дървото.

— Какво правят, татко?

— Кълват — машинално отговори Франц.

— Какво кълват, татко? Дървото ли?

Франц отстъпи няколко метра. Сега се намираше точно под линията, на изхода от тунела, там, където върхът на дървото се докосваше до горния му край. Той погледна по-внимателно. В един просвет между клоните се виждаше трупът на мъж с лице, обърнато към небето. Два гарвана кълвяха лицето му там, където би трябвало да се намират очите. Другите летяха около трупа, чакайки своя ред.

— Идете при колата — засрича Франц, сякаш устата му внезапно се беше напълнила с памук.

— Какво виждаш, татко? — попита, приближавайки се, Жан-Франсоа.

— Ти ще се махнеш ли? — ядоса се Франц.

Той махна към жена си.

— Биргит, отведи ги оттук!

По тона му тя разбра, че Франц е станал свидетел на нещо ужасно, но не пожела да разбере на какво. Биргит взе децата за ръце.

— Хайде, хоп! Сега да потичаме!

Франц ги видя да изчезват между дърветата.

Човекът — или по-точно това, което оставаше от него — беше облечен в елегантен тъмен костюм. Гривната часовник хвърляше златни отблясъци под слънчевите лъчи. Дори от това разстояние се виждаше, че обувката на левия му крак е направено от много скъпа, фина кожа. Трупът нямаше десен крак. На височината на слабините, там, където той беше отрязан, се виждаше образувана от съсирена кръв кора.