Пиер Рей - Аут

Той се опитала си представи как биха постъпили обожаваните от него филмови герои. Те може би щяха да откажат да говорят. Но героите щяха да бъдат мъртви след това. Аксел Грийн имаше желание да живее. Достатъчно дълго беше живял в Насау, за да знае, че един отказ на Синдиката от негова страна означава безапелационна смърт за него и за цялото му семейство.

— Ние знаем, че следването на Джон-Джон е твърде скъпо — започна Юделман със сериозен израз на лицето. — Не забравяйте, че имате още две деца, малкия Паул и малката Кристина, от която жена ви иска да направи танцьорка. Едно семейство е най-хубавото нещо на света, но доброто възпитание днес е доста скъпо.

— Доста — съгласи се Аксел.

— Моите приятели и аз сме на мнение, че вашите огромни качества не са оценени по достойнство в Бахамиън. Заради това ние решихме да ви отпуснем такава значителна сума срещу оказаната услуга. Двеста хиляди долара. Вярвайте ни, че с някой по-малко уважаван и достоен от вас нямаше да бъдем толкова щедри.

— Ценя жеста ви — съгласи се Аксел.

— В такъв случай си позволявам да задам въпроса: кой е номерът на сметката?

— 828384 — въздъхна Грийн. — Или ако предпочитате — 82-83-84.

— Благодаря ви, господин Грийн. Вие сте изпълнен с мъдрост човек. Двестате хиляди долара ще бъдат депозирани във вашия дом утре вечер в брой.

Макар че той търсеше пълната забрава, имаше дребни детайли, които го безпокояха непрекъснато.

Откакто беше отвлечен, Омер Клопе не беше сменял бельото си. Мишниците му, лишени от дезодорант, започваха да издават неприятен мирис. Нямаше четка за зъби, макар че не притежаваше своите собствени от няколко дни. Ризата му лепнеше за гърба, въпреки че доста често се плискаше под струята на крана. Смъртта на Ренате го беше откъснала от света. Четиридесет и осем часа, откакто беше в този затвор, а вече губеше чувство за време, чувстваше, че е откъснат от света. Химене би трябвало досега да е алармирала лейтенант Блеш относно отсъствието му. Би трябвало полицията да кръстоса страната, за да го открие.

В ключалката се чу скърцането на превъртяния ключ. Той бързо седна на леглото, прекарвайки машинално пръсти по брадата си. Господ бе пожелал той да умре мръсен! Клопе знаеше, че след последния му отказ палачите му ще го умъртвят.

Влезлият непознат хвърли на леглото черна лента.

— Сложете я на очите си.

Клопе отказа с движение на главата. Ще умре, гледайки смъртта в очите.

— Побързайте, дяволите да ви вземат! Освобождаваме ви!

Тъй като той не се помръдна, мъжът мина зад гърба му и превърза очите му.

— Предупреждавам ви, че ако се опитате да я свалите, ще ви забия един куршум в черепа.

Клопе чу характерното щракане на предпазителя.

— Хайде, изправете се!

Миризмата на бензин, примесена с чист въздух, изпълни дробовете му. Помогнаха му да изкачи едно стъпало. Шумът от затварянето на метална врата му даде да разбере, че се намира в камионетка. Отначало се чуваше шумът на града, после шумът на преминаващите автомобили и накрая тишината на полето. Рязкото спиране го накара да политне напред. Този, който беше до него, му попречи да падне.

— Слизай… Приятелят ми ще потегли. Аз оставам с теб. Брой на глас до двеста, после прави каквото искаш. Хайде… брой!

— Едно, две, три, четири…

— По-високо!

— Седем, осем, девет…

— Така е по-добре. Продължавай.

Чу се шум на отдалечаваща се кола.

— Тридесет и две, тридесет и три…

Клопе млъкна. Нищо не се случи. Той свали превръзката. На изток слънцето изгряваше и му се стори, че го вижда за първи път. Омер пое с удоволствие в гърдите си аромата на дърветата и пое по тясна, покрита със свежа растителност пътека, която се спускаше по слаб наклон към пътя, от който се чуваше шумът на преминаващите камиони. Без да може точно да се ориентира, мястото, където се намираше, сякаш му беше познато. Той започна да маха към минаващите автомобили. Никой от тях не се спря. Според времетраенето на пътуването той се намираше на не повече от петнадесетина километра от Цюрих. Шофьорите на минаващите автомобили се държаха по странен начин. Те се правеха, че не го виждат, ускорявайки ход, когато се приближаваха до него. Първият километражен стълб по пътя му показа, че е налучкал добрата посока: „Цюрих — 11 километра“.

Той вдигна за двадесети път ръка. За секунда Омер забеляза очите на човека зад волана на мерцедеса. Последният бързо отмести погледа си. Елегантен, малко надебелял мъж. Човек, който приличаше на Омер като две капки вода и който продължаваше пътя си с безразличие.