Пиер Рей - Аут

— Не мисля, че това представлява някакъв интерес за вас, лейтенант.

— Вие грешите, господине. Двама от моите хора са мъртви. Четирима други са тежко ранени. Ние бяхме в състояние на война почти два часа. И всичко това, за да защитим вашата личност и вашата собственост!

— Та нали за това гражданите на Конфедерацията поддържат своята полиция, лейтенант! Изглежда, че сте учуден, че се е наложило да вършите работата си?

— Не, господине. Вашият отговор ме учудва. Съпругата ви ми каза, че сте отвлечен.

Клопе каза намръщено:

— След това, което се случи с нас, не е никак чудно, че моята жена е станала нервна. Вие трябваше да проверите думите й, преди да започнете своите акции.

Блеш преглътна с труд.

— Познавате ли Итало Волпоне и Еторе Габелоти?

Лицето на Клопе стана още по-затворено.

— Не, лейтенант.

— Дори и имената им не са ви известни?

— За първи път ги чувам.

— Дъщеря ви намери смъртта си в една „Бюти гоуст П9“, принадлежаща на някой си Орландо Барето. Имаше ли Барето някаква връзка с дъщеря ви?

— Ренате вече не е тук, за да ви отговори. Позволете ми да ви кажа, че ви приех тук като приятел. Признавам, че не очаквах нито такъв тон, нито такъв разпит.

— Аз разследвам, господин Клопе. Искам да знам истината.

— Аз също, лейтенант. Моля ви да ме извините, но имам много работа.

Блеш преглътна яростта, която усещаше, че се надига в него. Клопе имаше силни връзки. Той самият беше сила. Банкерът представляваше висшето общество на Цюрих и се движеше твърде високо, закрилян от богатството си и от своите функции на банкер. Ако имаше желание да мълчи, никой не беше в състояние да го накара да проговори. Напротив, неговите началници тайно щяха да го подкрепят. Блеш реши незабавно да прибере оръжията си.

— Моля ви да ме извините, ако съм бил малко агресивен.

— Имам предвид това, лейтенант. Вие разбирате, че ми е трудно да приема това третиране като виновник, докато всъщност аз съм жертвата.

Той се изправи, за да покаже, че срещата е приключена. Блеш повтори жеста му.

— И най-малкото сведение ще ми бъде полезно, господин Клопе. Според вас кой е атакувал вашата банка?

Омер го изгледа продължително.

— Как бих искал да узная, лейтенант. Но ако бях полицай, търсенията ми щяха да се насочат към известни елементи, които мътят живота в града и които вашите полицаи подценяват.

— За кого намеквате?

— За левите групи, лейтенант.

Клопе направи три крачки към вратата, отвори я и я задържа така.

— Не се двоумете, ако вашата анкета напредне, да ме посетите. Аз съм изцяло на ваше разположение.

Блеш кимна и излезе от стаята. В преддверието той позна двама от най-известните адвокати в града, Филип Диего и Карл Дойч.

— Те нямат уговорена среща, господин Клопе, но настояват да ги приемете. Желаете ли това?

— Да — каза Клопе.

Филип Диего започна пръв:

— Ние научихме… Това е скандално!

— Невероятно! — присъедини се към него Дойч.

Клопе ги изгледа един по един, седнал зад бюрото си неподвижен с длани върху него.

— Аз съм много зает — каза той с леден глас, — можете ли да ми съобщите целта на вашата визита?

— Ето — започна Диего, — моят колега Карл Дойч и аз представляваме интересите на един клиент, който притежава номерирана сметка във вашето учреждение. Той ни упълномощи да проследим предаването още днес на сумата в Кемикъл Интер Тръст в Панама.

— Под кое име е регистрирана сметката?

— Мамма.

— Номерът на сметката?

— 828384.

— Размерът на влога?

— Два милиарда американски долара.

Клопе вдигна слушалката.

— Марджори, кажете на Гарнхайм да донесе досието „Мамма“.

През следващите три минути тримата мъже не направиха никакъв жест и не произнесоха нито дума. Пълно мълчание…

Марджори остави досието върху бюрото на Клопе. Омер го отвори, после го прелисти и измъкна един лист, който подаде на Диего.

— Подпишете долу вдясно, моля.

Филип Диего подписа.

— Вие също — обърна се към Дойч банкерът.

Карл Дойч подписа на свой ред. Клопе веднага се изправи. Диего се реши да му подаде ръка. Банкерът се направи, че не я вижда. Той каза студено:

— Необходимото ще бъде направено до края на деня.

Когато адвокатите се изнизаха, Омер се приближи до прозореца и залепи замислено челото си на стъклото. Този път пролетта неудържимо настъпваше. Най-красивата пролет, която бе завладявала някога Цюрих.

Клопе обърна гръб на гледката, седна тежко зад бюрото си и се зае с бутилката уотърман.