Пиер Рей - Аут

В Ню Йорк беше кучешко време. Капитан Къркпатрик нахлузи шлифера си и каза отчаян на Демпси:

— Това е всичко…

Голямата зала на летище Кенеди гъмжеше от народ. Те се бяха приземили преди четвърт час. Пътуването им не беше приятно. Финегън, Къркпатрик и Демпси се връщаха от Цюрих разочаровани. Нещо по-лошо: бяха унижени от някакъв пръдльо — полицай, чието държане и нежелание да сътрудничи ги бяха обезсърчили.

— Като си помисля, че всички бяха в ръцете ни! — мечтателно каза Къркпатрик.

Недоволството му беше очевидно. Демпси го съжали.

— Ще проверя отново всички сметки на казината по западното крайбрежие. Все някъде ще ги сгащим.

— Кажете, Скот, вярвате ли в това, ама чистосърдечно?

— Спомнете си за Ал Капоне. Той също се считаше за недосегаем.

— Искам да ги заключа! Разбирате ли? Знам, че това няма да върне живота на Каванаут и Махони, но толкова ще ми олекне! Скот! Искате ли да ви кажа какво мисля за Швейцария?

— Кажете, стари момко, кажете.

Финегън пристигна тичешком:

— Капитане, хванах едно такси.

— Да ви закарам ли? — обърна се към Демпси Къркпатрик.

— Благодаря. Жена ми ще дойде да ме вземе.

— По-бързо, капитане — настоя Финегън. — Ще ни го вземат под носа.

— Идвам, идвам! Скот, ще дойдете ли при мен утре?

— Не зная… Във всички случаи ще ви телефонирам.

Те си стиснаха приятелски ръцете. Някаква тълпа от дами, заболи в реверите си значки на защитнички на природата, ги раздели. Докато Демпси поглеждаше часовника си, Къркпатрик и Финегън забързаха към изхода.

Аксел Грийн гаврътна остатъка от уискито си и се намръщи. Ледът се беше стопил и придаваше на останалата течност вкус на чай. Той подреди няколко папки върху бюрото и погледна часовника си. Последният показваше, че работният ден беше свършил. Отпусна възела на вратовръзката си, наметна лекото сако и хвърли поглед през прозореца.

Бей стрийт представляваше обичайната гледка от минувачи с тръстикови шапки, образуващи човешкото море, което зяпаше по витрините. Преди две години Грийн се беше върнал в Лондон по семейна работа. Градът му беше омръзнал само за три дни с неговия неспиращ ситен и студен дъжд и със сивото си небе. Макар че беше роден в Англия, той не можеше да я понася. Беше пристигнал в Насау преди седемнадесет години, за да стажува в Бахамиън Кредит Банк в продължение на три месеца. После беше останал тук завинаги.

Въпреки името си с местно значение Бахамиън беше банка с британски оттенък, чиято къща майка беше пуснала дълбоки корени в Лондон, разпростирайки пипалата си под формата на клонове в по-голямата част от държавите с данъчни улеснения. За някои операции от национално значение дори управляващото правителство на лейбъристите прибягваше до нейните услуги.

Аксел Грийн, който беше започнал някога като обикновен чиновник, днес управляваше „Форийн Бранч“ — службата за чуждестранни преводи. Това означаваше, че отговорността беше огромна на този остров, където преминаваха огромни капитали, чийто произход не всякога беше ясен, но които имаха нещо общо: всички бяха с чуждестранен произход.

Парадайс Айланд беше на две крачки, чудовищен капан за пари, управляван от мафията, натъпкан с казина, игрални автомати, частни клубове и дворци, предназначени за глупаците, натъпкани с пари. Парите идваха и от Европа, за да се завърнат след кратък пречистващ престой в безбройните банки на Насау. За всекиго имаше по нещо. Грийн беше намерил нещо повече: някаква форма на щастие, на безгранично спокойствие, което не притежаваха неговите европейски колеги, притискани непрестанно от данъчните власти сред техните сметки и контроли, с които бяха наводнени. В Насау той беше взел за съпруга една американка, която му беше родила три деца, от които най-големият, Джон-Джон, беше в последния клас на колежа.

Достатъчно беше да направи няколко крачки, излизайки от кантората си, за да се озове на плажа, където винаги го очакваха слънцето и топлият океан.

Той се измъкна на улицата, смесвайки се с потока от туристи, двоумейки се дали да мине през къщи, преди да отиде да поплува.

— Господин Аксел Грийн?

— Да?

— Ако обичате да се качите? — каза му някакъв едър тип, посочвайки спрелия до тях воксхол с цвят на зелено стъкло.

— Моля?

Друг мъж беше отворил задната врата, вмъквайки го във вътрешността на автомобила, без Аксел да успее да разбере какво му се случва. Всичко стана толкова бързо, че той дори не успя да се учуди, да протестира или да се уплаши. Третият човек, останал зад волана, потегли нервно. Грийн, който четеше вестници, за момент се обезпокои, че става жертва на отвличане по италиански. В такъв случай той беше загубен. Въпреки услугите, които беше правил в Бахамиън, папите от Лондон нямаше да дадат и едно пени за освобождаването му. Макар и важни, те не представляваха необходимост за къщата майка, в която той не беше акционер.