Пиер Рей - Аут

„Аз ви предупредих, лейтенант!“

С помощта на двама мускулести и послушни прислужници Блеш ги беше изхвърлил от бюрото си, пожелавайки им приятно завръщане в САЩ.

Естествено, целият Цюрих беше в течение на случилото се. Градът се беше събудил около полунощ от непознатата „музика“ — илюминациите и избухванията на гранатите, стакатото на автоматите, светлината на огнехвъргачките и пламъците на пожарите. Явно Блеш нямаше шанс: точно през неговото царуване ли трябваше да се наруши прословутият швейцарски неутралитет!

В осем часа, разочарован от мълчанието на своя затворник, чиято бледност ставаше все по-обезпокояваща, зашеметен от злоба и умора, Блеш с мъка беше навлякъл своя тренчкот, за да се прибере вкъщи. Чак тогава констатира, че беше обул обувките си на бос крак.

В същия момент до него бе достигнало съобщението, че Химене Клопе иска спешно да го види. Залитайки от умора, но завладян от любопитство, той я беше посетил у дома й на Белеривщрасе.

— Мъжът ми е отвлечен, лейтенант, сигурна съм.

Тя му беше показала писмото на Инес.

— Получих го вчера. Чаках, чаках, преди да ви предупредя. Надявах се, че Омер ще се върне.

— В течение ли сте, мадам, на това, което се случи през миналата нощ?

— Какво по-точно, лейтенант?

— Нищо ли не сте чули?

— Не, разбира се!

— Престрелката?

— Но за какво говорите?

— Един отряд от въоръжени мъже атакува Трейд Цюрих Банк.

Реакцията на Химене го разочарова.

— Те са му ограбили банката!

Тонът, с който каза тези думи, звучеше така: „Те са му счупили куклата!“.

— Трябва да ми помогнете, мадам. Кои са тези „те“?

— Това вие трябва да ми кажете, лейтенант. Откъде мога да знам!

— Изглеждаше ли мъжът ви в последно време загрижен, съкрушен?

Той прехапа езика си, докато Химене го погледна укорително, а сълзите се показаха на очите й: та те бяха погребали дъщеря си предния ден!

— Не ми се сърдете, мадам Клопе, аз съм накрая на нервите си, смазан от умора…

— Аз също, лейтенант!

— Не можете ли да ме насочите на някоя следа… Писмото, което току-що прочетох, е опит за заблуждение, предназначен да ви попречи на контакта с мен.

— Какво искате да знаете?

— Вашият мъж държеше ли ви в течение относно работите си? Банката, искам да кажа.

По шокираната и недоволна физиономия на Химене той разбра, че е сбъркал за втори път.

— Не сте ли получавали искане за откуп?

— Откуп? Но защо?

— Нищо, мадам, нищо… Питам се само… Това е една възможност… Ще ви помоля незабавно да ми се обадите, ако се случи нещо необичайно. Не се безпокойте! Незабавно ще започна преследването. Ще предупредя всички бригади, ще претърся града и ще ви държа в течение.

Той кимна с глава за довиждане.

Тя каза:

— Лейтенант…

— Мадам?

— Моят мъж е един много добър човек, много добър… Защо си изливат гнева върху него? Защо искат да му направят зло?

— Със съжаление трябва да ви съобщя, че Комисията ми иска обяснения — съобщи Габелоти.

Той млъкна и се затвори в себе си с израз на студенина по лицето. Никой не се помръдна. Дон Еторе изчака да изтекат доста секунди, заредени със заплаха. И без да гледа към когото и да е, продължи:

— Никоя от фамилиите в Синдиката не трябва да поема рискове, свързани с грешките, допуснати от членовете на други фамилии.

Итало се размърда върху стола си, но стискайки зъби, успя да се сдържи, хвърляйки мълнии с очите си. Моше го беше накарал да се закълне, че ще запази хладнокръвие и няма да се поддаде на никакви провокации. За нещастие Итало познаваше възможностите си в това отношение и знаеше, че дълго няма да успее да се сдържа пред съмнителните намеци на Габелоти. По време на пътуването обратно към Ню Йорк те не бяха разменили нито дума помежду си, затворени в своето враждебно мълчание. Едва Итало беше прекрачил прага на дома си, и Анджела падна в прегръдките му. Той я замъкна в спалнята, без да се смути ни най-малко от присъствието в гостната на Моше, Пиетро и Фолко, които го бяха ескортирали до дома му.

След около час Моше беше почукал…

— Бебе, важно е…

— По дяволите!

— Анджела, кажете му да излезе! Касае се за сигурността му!

— Итало… — беше прошепнала тя в ухото му.

Той не беше губил време да я съблича, хвърляйки се в някакъв дивашки водовъртеж, търкаляйки се заедно с нея на леглото, по килима, вдигайки я и приковавайки я брутално към стената, докато тя стенеше, вкопчена в мускулестите му рамене като щастлива заточеница. Той не я остави, докато не изрева за трети път от удоволствие. Анджела беше останала прикована на пода с разперени ръце, мъртво изтощена. С глава на гърдите й Итало целуваше върховете им нежно.