Пиер Рей - Аут

Волпоне заби юмрука си в едно от пердетата.

— Този мръсник О’Брайън! Трябваше бавно да го умъртвя! Главата му беше под триона! Вместо да проговори, този тъпак викаше майка си! Мамма… Мамма!…

Сякаш електрически ток разтърси Моше.

— Повтори какво каза!

Итало го погледна внимателно.

— Моше, какво ти става?

— Какво ти каза О’Брайън под триона?

— Мамма! — отвърна Волпоне. — Какво от това? Мръсникът беше пукнал от страх! Той знаеше какво ще направя с него, ако не говори. Вместо това той започна да вика майка си.

Устните на Юделман затрепериха. Той отсече със задгробен глас:

— О’Брайън беше ирландец, Итало! Разбираш ли какво казвам?

Волпоне го погледна, сякаш Моше внезапно беше полудял.

— Какви ги разправяш?

— О’Брайън ти е отговорил, Итало! Човек, като вижда, че умира, говори на родния си език! Един ирландец не вика майка си на италиански, а на английски! „Мамма“ е кодовото название!

На Щампфенбахщрасе трима униформени полицаи се разхождаха по тротоара пред Трейд Цюрих банк. Омер сякаш получи удар в стомаха, виждайки разгромения от пожара и експлозиите централен салон. Олющените мраморни колони свидетелстваха за яростта на разигралото се сражение.

Няколко строителни работници се движеха между развалините. Разсилният беше прав на своя пост зад една маса с безизразно лице.

— Виктор — промърмори Клопе.

Разсилният го поздрави почтително.

— Господин Клопе…

Въпреки мъката сърцето на Омер се преизпълни с гордост. Това беше ново доказателство, че принадлежи към една солидна, упорита, трудолюбива раса. Каквито и катастрофи да станеха над страната, банката щеше да продължава своето дело напук на всички!

От първия етаж нагоре всичко беше недокоснато. В коридорите цареше обичайната деловитост. Предупредена за пристигането му, Марджори го чакаше в преддверието на бюрото. Тя се обърна към него, сякаш нищо, абсолютно нищо не се беше случило, откакто се бяха виждали за последен път. Тя беше както винаги невъзмутима и студена.

— Търсеха ви безброй пъти, господине… Записала съм всичко. Ще хвърлите ли едно око?

— По-късно — каза Клопе.

— Да ви включвам ли при повикванията?

— Само тези, които ви се сторят важни.

Той тъкмо измъкваше бутилката с уотърман от чекмеджето, когато Марджори го повика по интерфона:

— На линията е господин Шмеелблинк. Да ви включа ли?

— Включете ме.

Омер си сипа няколко капки уиски. Гласът на Шмеелблинк достигна до него.

— За бога, Омер! Толкова се безпокоях за вас! Какво се е случило?

— В момента се води разследване.

— Накъде отиваме? Действително накъде отиваме? Хората вече нямат респект от нищо!

— Да — въздъхна Клопе — Да… да…

На Йожен Шмеелблинк, „банкерът на банкерите“, той беше поверил двата милиарда долара, които му бяха доверили Дженко Волпоне и Мортимър О’Брайън. По-точно преди осем дни.

В главата му затанцуваха цифри. Между лихвите, които трябваше да плати, и тази, която му отпускаше Шмеелблинк, разликата беше 109 588 долара, умножено по осем, това правеше 876 704 долара печалба. Дори да трябваше да поднови фасадата на банката, пак щеше да му остане нещичко. Всъщност той дори не трябваше да плаща, та нали затова съществуваше застраховката…

— Кажете ми, Омер… По повод повереното ми от вас, спомняте ли си…

— Да.

— Какво трябва да правя?

— Продължавате, Йожен… продължавате до ново нареждане…

— Но това е отлично, скъпи приятелю, това исках да чуя… Не пропускайте да поздравите госпожа съпругата от мен.

— Не се безпокой, Йожен. Доскоро виждане!

— Доскоро виждане!

Марджори се промъкна в неговата светая светих и затвори вратата зад себе си.

— Този полицай, господине, лейтенант Блеш, е тук. Вече идва няколко пъти.

— Поканете го да влезе.

Омер прибра бутилката с уотърман в чекмеджето и стана, за да посрещне Блеш.

— Ах, господин Клопе, толкова съм щастлив, че ви виждам здрав и читав!

— Благодаря, лейтенант, благодаря.

— Вашата жена ме предупреди за завръщането ви. Ще наредя да се спре търсенето.

— Повярвайте ми, че дълбоко съжалявам за създаденото главоболие. Това е непростимо от моя страна. Трябваше да я предупредя.

Лицето на Блеш стана сериозно. Той каза:

— Не ви разбирам, господин Клопе…

— Виждате ли, лейтенант, бях толкова разстроен… тръгнах, без да предупредя никого. Исках да размисля…

— Мога ли да ви попитам къде бяхте, господин Клопе?

Банкерът погледна своя посетител учудено.