Пиер Рей - Аут

Отавио Джакомази беше имал честта да бъде избран от Лучано като човек, който заедно с други итало-американци ще подготвя дебаркирането на съюзниците в Сицилия. Когато Лучано, експулсиран от САЩ, беше дебаркирал в Палермо, един от първите, които го посрещнаха, беше Отавио. Той беше помогнал да се реорганизира мрежата им. Десет години преди това Лучано, когото ненапразно смятаха за един от членовете на мощната „Комисионе“, беше изпратил Джакомази при един млад, сигурен и амбициозен вълк — Цу Дженко Волпоне, който го беше обикнал. От този ден Отавио заемаше длъжността на кореспондент за Северна Италия.

Когато Итало Волпоне, по-малкият брат на Дженко, бегло го беше осведомил за станалите събития, Отавио беше изпитал внезапна тъга. След Лъки Дженко беше вторият уважаван човек, когото той виждаше да изчезва от живота. Явно беше, че Итало, който се домогваше до челото на фамилията, нямаше желание да дреме. За своята първа акция като капо той бе поискал от Отавио да му достави, и то още тази вечер, команда от „пънкс“, чиято мисия щеше да бъде да ограби до основите една банка в Цюрих — Трейд Цюрих Банк. В своето бюро, където беше приел повикването, Джакомази не беше заварен неподготвен. Неговият опит от нелегалното време му даваше възможност да набави необходимия човешки контингент незабавно. Освен това смелостта на Бебе му харесваше. Той знаеше как да прекара своите хора до Швейцария, без да минава през границата. Тормозеше го само едно обстоятелство — Итало не беше уточнил как ще ги върне обратно. Ах, младост, младост! За щастие папа Отавио мислеше за всичко.

Мануела беше съгласна на каквото и да било, само да не й се беше налагало да прави това признание пред Химене. След гробищата майката на Ренате беше дошла в стаята си. Без дори да се съблече, все още в черните си воали, тя беше легнала на леглото си, внимателно подкрепяна от Хелен. Мануела й беше приготвила чай. Маркулис изпи една чаша, но Химене категорично отказа.

— Пий, Химене, пий. Ще ти стане по-добре.

Химене клатеше безнадеждно глава, завладяна от нов пристъп на плач. Все пак успя да прошепне:

— Не ми се сърдете, Хелен! Искам да остана сама… сама!

Приятелката й се измъкна, след като предупреди Мануела, ако нещо се случи, веднага да й се обади. Камериерката обеща. Сега тя стоеше пред леглото, без да знае какво да каже и откъде да започне.

— Да ви помогна ли да се съблечете?

— Не… Не… Омер ще се върне всеки момент…

— Мадам… аз съм съсипана от случилото се…

— Знам, Мануела, знам… Тя много ви обичаше…

— Аз също, мадам, я обичах много…

— Зная…

— Исках да ви кажа, мадам… Трудно ми е да… Особено сега сърцето не ми дава… трябва да знаете, че не мога повече…

— Какво не можете повече? — въздъхвайки, попита Химене.

— Искам да си вървя, мадам… Ще се върна в Португалия…

Химене я погледна невярващо и се разтърси от ридания.

Мануела смутено пристъпваше от крак на крак.

— Разберете ме, мадам… В тази къща ще мисля за нея през цялото време… — Тя захапа устни и плачейки, прошепна: — Невъзможно е… Няма да мога…

Химене отново въздъхна, прошепвайки едва чуто:

— Ох! Мануела… Мануела…

Тя стисна ръцете на прислужницата в своите и ги притисна към гърдите си, сякаш малката португалка беше последният й спасителен пояс.

— Мануела!… Мануела!… Аз също не мога повече!… Не знам как ще мога да живея занапред!… Господ е толкова несправедлив!… Колко сте права, че искате да ни напуснете!… Тази къща завинаги ще носи отпечатъка на смъртта! Мануела, аз ви разбирам!…

— Мадам…

— Аз ще ви помогна!… Където и да бъда, вие винаги ще се чувствате като у дома си, като спомен за нея… А детето ви… вашето дете… — Сълзите заляха лицето й и тя се оказа неспособна да продължи.

Мануела, плачейки, й пъхна писмото в ръцете и бързо излезе от стаята.

Останала сама, Химене малко по малко се успокои. Избърса лицето си с чаршаф. Материята се покри с фон дьо тен и пудра. Тя седна на леглото, усещайки, че от задавеното й гърло се надигат нови ридания. После машинално разпечата писмото. Върху одеялото изпадна фотография. Тя я вдигна, избърса очите си и незабавно позна черната гигантка, чиято снимка бе открила в джоба на Омеровото сако. Химене прочете със стегнато сърце съдържанието, повтаряйки си двете изречения, които присвиха стомаха й: „Вие му дължите това след тридесет години брачен живот. Ще ви го върна в добро състояние, може би уморен, но в добро състояние…“.