Пиер Рей - Аут

Той влезе в Трейд Цюрих Банк три четвърти час преди затварянето, попита възпитано прислужника в хола къде се намира службата за блиндираните сейфове, благодари и взе асансьора, който го изкачи до третия етаж. Стиснал черната си чанта под мишница, пое по някакъв коридор, озова се на площадка, на която работеха три секретарки в морскосини костюмчета, заобиколени от палмови дървета в саксии.

— Хер Рунге, моля ви…

— Днес следобед хер Рунге го няма. Имате ли среща с него?

— Да.

— Желаете ли да видите служителя, който го замества?

— Не. Въпросът е личен. Кога ще се върне хер Рунге?

— Утре сутрин.

— Благодаря. Ще дойда отново.

Той беше с толкова обикновена външност, че никоя от секретарките не се досети да го попита за името му. Както по-голямата част от шефовете на служби, Рунге присъстваше на погребението на Ренате Клопе, дъщерята на големия шеф. Когато Чезаре Пиомбино се скри зад завоя на коридора, момичетата бяха готови искрено да се закълнат, че никога не са го виждали.

Чезаре Пиомбино държеше магазин за старинни мебели в квартала на Аусерзил, Цюрлииденщрасе. Оборотът му беше твърде беден, тъй като той въобще не се интересуваше от старинни мебели. Чезаре беше един от петте кореспонденти на Отавио Джакомази, големия маниту на Синдиката за Северна Италия и Швейцария. През доброто старо време на войната той беше работил с Отавио, организирайки атентати и нападения. Специалността му бе да хвърля във въздуха влакове и да отравя питейната вода на окупационната армия.

Мисията, която му беше поверил Джакомази, беше също така деликатна, както тези от преди тридесет години. Първо трябваше да се остави да го заключат в банката. После, ако боговете бяха с него, да изпълни задачата си и да се измъкне жив. Тогава щеше да получи десетте хиляди долара, които му беше обещал Отавио. За момента той трябваше по спешност да открие някакво място, където да се скрие до края на работното време на банката.

Чезаре Пиомбино бутна предпазливо една врата зад шахтата на асансьора. Тя водеше към служебната стълба. Той притисна към себе си натъпканата с динамит и бикфордов шнур черна чанта и започна да изкачва стъпалата.

Тя прекоси малката стая, отдръпна пердетата на душа и започна да съблича черните си дрехи, регулирайки едновременно температурата на водата. Когато остана съвсем гола, влезе в керамичната вана, отвори широко крановете и в отговор беше обляна от горещия душ, който изми лицето й от сълзите, от умората през деня, от тъгата и несигурността. Беше отчаяна, че трябва да напусне господарката си. Семейство Клопе винаги беше показвало тактично и деликатно толкова голяма обич към нея, че беше забравила положението си на прислужница. Струваше й се, че винаги е била част от семейството. Сега трябваше да зачеркне всичко. Хулио нямаше да закъснее със завръщането си в Европа. Щом се завърнеха в Албуфейра, щяха да се оженят.

Мануела се измъкна от душа, ритна настрани с мокрите си крака хвърлените на купчина траурни дрехи и избърса тялото си с кърпа. Отвори вратата на тежкия стар гардероб, чийто обем запълваше почти половината стая. Във вътрешността му, закрепено на едно от крилата, имаше огледало, което й позволяваше да се види в цял ръст. Тя погледна първо лицето си, галейки нежно корема и гърдите си, които набъбваха от ден на ден вследствие на бременността. После взе от тоалетката над мивката малко огледало. Постави го в профил пред голямото. Благодарение на оптическата игра на двете огледала сега Мануела се виждаше отстрани, наблюдавайки с любопитство тялото си, което сякаш й се струваше чуждо. Този уголемен корем със закръглена и нежна линия, станалите по-тежки гърди, които новият товар натискаше към земята. За момент огледалото, което държеше в ръката си, леко се измести, показвайки обстановката в стаята зад гърба й. Върху безупречно оправеното легло тя забеляза син правоъгълник. Изненадана, Мануела разпечата телеграмата, която вероятно беше оставена в стаята от майордома по време на погребението на Ренате.

Тя го прочете веднъж със смръщени вежди, без да разбере какво гласи текстът. После с пламнала глава го прочете втори път. Устата й се напълни със слюнка и дълго време не можа да поеме дъх. Адресираният до нея текст съдържаше десетина думи, които се впиваха в сърцето й, сякаш бяха куршуми:

„Със съжаление трябва да ви съобщил за неочакваната смърт на Хулио Алмейда — чакаме инструкции за евентуалното транспортиране на тялото.