Пиер Рей - Аут

Химене се наведе към Омер и прошепна:

— Не се чувствам добре…

Омер я хвана за ръката.

— Ще те отведа вкъщи.

— Не, не… — възпротиви се тя, — всичко се върти около мен.

— Не сте ли добре? — приближи се Хелен Маркулис.

Тя беше застанала точно зад тях, сякаш предчувстваше, че приятелката й имаше нужда от помощ.

— Да си вървим — подкани я Омер.

— Не — възпротиви се жена му. — Не можем да изоставим Ренате!

— Хелен, бихте ли придружили жена ми?

— Ще се погрижа за нея.

Тя подхвана Химене през кръста, кимвайки на Мануела, която стоеше по-надалеч, но не беше изтървала нищо от сцената.

— Мога ли да направя нещо? — намеси се Курт.

Клопе се възползва от целувките на Аугуст и Ингрид Щрол, за да не отговори. През тези няколко секунди забавяне се получи ново задръстване в алеята. Докато Хелен и Мануела отвеждаха Химене, Курт и Омер наваксваха пропуснатия ритъм от ръкостискания. На всеки израз от съболезнования банкерът с празна душа накланяше механично глава, без да вижда замръзналите лица, които се навеждаха към него.

След няколко часа редицата пооредя, но все още очакваха пред семейната гробница многобройни групи, сякаш мястото на погребението никога нямаше да се обезлюди от тези нашественици.

— Колата ми е отвън — каза Курт. — Искате ли да ви придружа?

Клопе се въздържа да обърне глава към него. Някакъв шофьор в ливрея се приближи и му пошепна нещо в ухото.

— Господин Клопе, изпратен съм за вас…

— Идвам — каза банкерът.

Шофьорът си проправи път през тълпата към изхода. Омер го последва доволен, че се избавя от смущаващото го присъствие на Курт, настойчивостта на когото той считаше за липса на такт. Човекът си проби път през морето от коли до отсрещната страна на пътя. Той учтиво отвори вратата на един мерцедес 600 със синкави непрозрачни стъкла. Клопе се наведе и влезе. Шофьорът затвори вратата.

Вътре седяха четирима мъже. Двамата от тях бяха непознати за него. Колкото до другите двама, той би дал мило и драго, за да не ги среща при подобни обстоятелства: бяха Итало Волпоне и Еторе Габелоти.

— Вярвайте ми — каза сериозно Габелоти, — прекланям се от душа пред вашата скръб.

— Приемете моите съболезнования — прибави Волпоне.

Стискайки зъби, банкерът се опита да натисне дръжката. Тя беше заключена. Мерцедесът бавно се освободи от насъбралите се коли и набра скорост по посока на Цюрих. Разбрал, че е попаднал в клопка, Омер се въздържа от каквито и да е коментари, за да не доставя удоволствие на бандитите. Без да се обляга на кожените седалки, той постави ръце върху коленете си и с изправено тяло гледаше напред, без да задава въпроси и без да отваря уста. Беше го не страх, а яд и чувстваше безкрайно отвращение към човешките начинания и глупостта на това отвличане.

— Действително съм сконфузен, господин Клопе — отвори уста Габелоти. — Но този път съм убеден, че ще ни изслушате с по-голямо внимание.

Отавио Джакомази беше патриарх на мафиотите. На шестдесет и пет години в момента, той беше участвал в групите на Лъки Лучано. Когато последният беше осъден през 1936 година на тридесет години затвор от прокурора на Ню Йорк — Томас Дюи. „Един от най-страшните престъпници, които някога са заставали пред правосъдието“ — беше казал Дюи за Лучано.

Отавио, станал каид на двадесет и четири години, се беше почувствал сирак. На другия ден след затварянето на Лучано един от капорежимите му беше съобщил, че нищо не се променя в задачите и действията на бандата. От килията той бе продължил да управлява своята империя. Три години по-късно войната беше завладяла Европа. Джакомази малко се интересуваше от нея. Париж, Берлин, Лондон — за него това бяха само имена върху картата. Обаче денят, в който САЩ влязоха във войната, промени кариерата му. Той трябваше да подготви терена за бъдещото дебаркиране. Италия беше завладяна от фашизма. Съвсем естествено бе специалните служби на Белия дом да се консултират с Лъки Лучано в затвора.

Най-ужасният престъпник беше повишен в чин военен съветник към президентството с власт, надвишаваща тази на десетина генерали с пет звезди. Беше му поискано да постави в служба на нацията своите знания, хора, връзки, инфраструктурата на своята организация. В замяна беше получил обещание за намаляване на наказанието, което бе изпълнено на 2 февруари 1946 година, когато то бе намалено на девет години и шест месеца, срокът, който бе изтърпял до този ден.