Пиер Рей - Аут

В главата й се завъртяха разни налудничави идеи. Тя отново погледна снимката, забавяйки погледа си върху голите гърди на гигантката, вдигнала ръце в знак на победа. Химене разбра, че Омер е в опасност: тя го познаваше достатъчно добре, за да повярва, че може да я изостави. Особено при тези обстоятелства, след това ужасно изпитание, което Бог им беше изпратил със смъртта на единствената им дъщеря.

Наелектризирана, тя се обади на Курт. Той беше у дома си, обяснявайки, че Омер е тръгнал от гробищата около един час по-рано. Химене му поблагодари и набра номера на банката. Марджори не беше виждала шефа си от вчера. Тя завъртя номера на „Информация“ и попита за телефона на Централната кантонална полиция. Когато някакъв глас се обади насреща, тя изведнъж разбра, че става смешна, и затвори. После реши да размисли в течение на два часа. Ако в този срок Омер не дадеше признаци на живот, тя щеше да се обади на лейтенант Фриц Блеш.

Апаратът беше оставен на края на второстепенната писта, в зоната на летище Милано, запазена от властите за авиотаксита и авиоклубове. Нормалният търговски трафик се извършваше на запад, там, където се издигаха сградите на митницата и на приемната за пътници, които се извисяваха над широките добре поддържани писти, предназначени за междуконтиненталните полети.

„Кукувицата“ носеше на фланговете си надписа: „Авиоучилище“, написан с големи червени букви. Касаеше се за един МД-315, бракуван от френската армия и закупен на публична разпродажба. Натоварвайки една каса, десетте мъже се скриха в индийска нишка в апарата, хвърляйки недоверчиви погледи към петната ръжда, които украсяваха входния люк. Вътре нямаше седалки. Коланите за безопасност бяха захванати направо за успоредните шини на салона. Един от мъжете, явно познат на пилота, го запита тихо, за да не плаши останалите:

— Ей, Моробия, сигурен ли си, че „това“ лети?

Амедео Моробия повдигна с недоволна усмивка рамене:

— Зависи от времето, вятъра и Мадоната. Завържи се, потегляме!

Той се обърна и влезе в кабината, където го очакваше Джанкарло Фереро, неговият радиомеханик.

— Тръгваме ли?

— Тръгваме.

Амедео включи контакта. Двата мотора се подвоумиха, после се изкашляха, задавиха се и накрая започнаха да мъркат, разтърсвайки по ужасен начин целия апарат, който не беше въздухонепроницаем, нито защитен от шума.

Какво значение имаше това, след като според инструкциите на Отавио Джакомази Моробия трябваше на практика да лети над земята на око, поне докато пресекат швейцарската граница. Той знаеше наизуст къде да се приземи — върху едно пасище за крави в триъгълника между Цуг, Нафелс и Швайц. Щеше да кацне върху осеяната с дупки и купчинки от къртици, дълга около петстотин метра поляна. Това разстояние беше повече от достатъчно, за да кацне самолетът, който Моробия беше в състояние да спре триста метра след като колелата докоснат земята. Докато хората излязат, той не трябваше да гаси двигателите. Щом като последният от тях слезеше, Моробия щеше да отлети за Цюрих, както му беше заповядал Джакомази. Щом Амедео подхвърли идеята за закупуването на този самолет училище, Отавио беше осигурил средствата. Явно беше, че редките ученици не можеха да гарантират неговото съществуване, ако не бяха дискретните задачи, поверявани му от Джакомази от време на време. Някакви пакети за предаване някъде между Швейцария и Италия винаги в триъгълника Цуг, Нафелс и Швайц. Понякога това бяха пътници, прекалено съсредоточени в чантите, притиснати до сърцето, за да разговарят с него.

— Авиоучилище МД-315 иска излитане по писта 9 — каза Амедео.

— МД-315, пистата е свободна. Разрешавам излитане.

— Разбрано, излитам.

Моробия увеличи газта. Купчината старо желязо мъчително се раздвижи и след триста метра тежко се откъсна от пистата, преодолявайки с труд земното притегляне, над хангарите за ремонт. С птичи полет до избраното за кацане място имаше сто и петдесет километра. Натоварен, МД с труд достигаше двеста и петдесет километра в час с пълна газ. Пресмятайки грубо, Амедео реши, че ще трябва най-малко три четвърти час, за да пристигнат до целта.

Той насочи апарата на северозапад, потупа по ръката своя механик и изкрещя в лицето му, за да надвика шума на вятъра:

— Ей, Джанкарло! Ти провери ли нивото на маслото, преди да тръгнем?

Със сив костюм, бяла риза, черна вратовръзка, нито красив, нито грозен, с мургаво лице, Чезаре Пиомбино беше архисреден тип, който можем да срещнем десет пъти на улицата, без да го забележим, тъй като нищо в него не привлича вниманието.