Пиер Рей - Аут

Подпис: Ерик Мортед — директор на «Васенаарс Консолидейтид Фирм» — Шукуду — Ботсуана“

Първата мисъл, която й дойде в главата, беше, че нейното дете никога нямаше да има баща.

Това беше малка бензиностанция, каквито има с хиляди захвърлени в дъното на тиха улица — Ешвийзенщрасе. Три помпи, две за бензин и една за дизелови автомобили и тежки камиони. Вдясно от помпите бетонен наклон водеше към подземието на паркинг за около тридесет коли. Когато Орландо Барето бе заловил Мортимър О’Брайън и Заза Фини пред банката на Клопе, той бе искал да ги доведе тук.

Управителят на бензиностанцията, също от сицилийски произход, правеше епизодични услуги на Синдиката, без да е негов член. Енцо Приано никога не задаваше въпроси, така както не коментираше съдържанието на плика, съдържащ добрите стари швейцарски франкове, представляващи съответната награда за направените услуги. Най-честата от тях беше да осигури подслон на някакви личности, които никога не му оставяха визитните си картички.

В дъното на паркинга имаше огромна купчина от износени гуми, на които беше подпряна тежка етажерка. Като се махнеха гумите, на бял свят се появяваше метална, винаги заключена врата. Тя водеше към помещение от бетон с размери три на четири, съдържащо желязно легло, дупка в пода, наречена не без хумор „турски клозет“, мивка с кран за студена вода и гола крушка, висяща на жица от тавана. Две табуретки и една кривокрака маса, върху която имаше няколко евтини книги и десетина списания, допълваха мебелировката. Проветряването се осъществяваше от свързаната с входа на паркинга вентилационна тръба. Никакъв отвор или прозорец.

Преди десетина минути мерцедес 600 с опушени стъкла беше превалил рампата на паркинга. Енцо Приано беше отместил няколко гуми, откривайки металната врата, която водеше към така наречената „стая за приятели“. Вътре се бяха намъкнали трима души, най-ниският от които носеше черна превръзка на очите. Вторият беше дебел гигант в черно, а третият — някакъв здравеняк с бледо лице и жестоки черти. На последния Енцо връчи ключа от стаята. Когато се върна към своите помпи, черният мерцедес беше изчезнал.

Волпоне свали черната превръзка от очите на Клопе и той примигна няколко пъти, огледа с презрение мястото, където го бяха довели.

— Къде са очилата ми? — попита той.

Еторе Габелоти му ги подаде. Поставяйки ги, банкерът констатира детайлите, които дотогава не бе видял — голите стени, бетонния под, желязното легло и мивката.

— Можете да седнете — каза Еторе.

Омер остана прав. Той знаеше, че се намира в Цюрих, в някакъв паркинг, мисъл, на която го беше навела миризмата на бензин и масло, усетена, докато слизаше от лимузината. Само че не знаеше в кой квартал се намира. Когато шофьорът в ливрея му беше казал: „Идвам за вас…“, той бе помислил, че човекът е изпратен от Хелен Маркулис, и затова го беше последвал, без да се съмнява в нищо.

— Господин Клопе — каза с мазен глас Габелоти, — само от вас зависи излизането от това неприятно място. Искам да кажа, да излезете жив. Вашето нечестно и упорито държане ни принуди да употребим спрямо вас подобни методи. Вие държите в ръцете си два милиарда долара, които не са ваши по простата причина, че ние сме техните законни собственици. Питам ви за последен път, ще ги трансферирате ли по пътя, начертан от Дженко Волпоне?

Клопе седна на края на леглото. Всичко сега му беше безразлично. Изтезанията не го плашеха, а идеята за смъртта нямаше никакво влияние върху него. След като беше погребал Ренате, всички ценности, за които се беше борил цял живот, сега му се струваха ненужни. Освен една: принципите за пълна дискретност, които лежаха в основата на могъществото и богатството на неговата страна. Дори нацистите не можеха да накарат чиновниците от банките да издадат номера на еврейските банкови сметки, блокирани през време на войната. Той също знаеше да мълчи, без да се безпокои от последствията за самия него и неговото богатство. Клопе изгледа Волпоне и Габелоти и по устните му се появи сянка от презрителна усмивка.

— Мисля, че той се подиграва с нас — подхвърли Итало с неутрален глас.

След като се беше осъществила срещата в „Долдер“ грандхотел, Итало беше изпратил по свой куриер писмото на Инес на Химене Клопе. Чак след завръщането на човека той беше научил за смъртта на Ренате. Това променяше изпяло подготвените заедно с Габелоти планове. Те бяха побързали към гробищата и бяха действали без предварителна подготовка.