Пиер Рей - Аут

— Капитане, мислите ли, че Габелоти и Волпоне са толкова луди, че да атакуват една банка в центъра на Цюрих?

— Защо не? — презрително се изкашля Къркпатрик. — Ако са убедени, че имат право…

Скот Демпси усети финеса на израза и хлъцна от удоволствие.

— Твърде хубаво е, за да изглежда възможно — изръмжа лейтенантът.

— Ако разбирам добре — възмути се Къркпатрик, — вие ще чакате тези мръсници да хвърлят Цюрих в огън и кръв, за да се намесите?

Блеш сухо го прекъсна.

— Знам какво трябва да правя!

— Ах, лейтенанте — мечтателно въздъхна Демпси. — Като си помисля, че можем да обезглавим Синдиката! Няма да се наложи да помръднете пръста си… Достатъчно е да имам малка цифра, само една цифра… Размера на нелегално изнесените капитали от САЩ… Само една дума на вашия банкер и ги сгащвам всички!

По намръщения израз на швейцареца Демпси разбра, че е преминал границата на допустимото. Той предпазливо обърна поглед и го насочи към тавана.

— Вижте, лейтенант — опита се да каже Къркпатрик, — далеч съм от мисълта да ви давам съвети… Но имайки предвид обстоятелствата, защо не използвате подслушвателни уредби?

Въпреки невинния тон Блеш го погледна смразяващо.

— Да оставим Уотъргейт във Вашингтон, капитане! Вие сте в Цюрих! Такива методи са ни противни!

Къркпатрик стисна юмруци и преглътна яростта си. Този дребен и арогантен чиновник щеше да допусне двамата капи на най-мощните нюйоркски фамилии да се измъкнат под носа им. Под въздействието на лицевите мускули цветът на лицето му стана като на патладжан.

Блеш забеляза това. Той реши да смекчи казаното и да убеди Къркпатрик. Затова застана пред него.

— Няма място за безпокойство, капитане. Аз направих нужното. Двама от моите хора пазят банката.

Мястото, където се намираше обраслото с бурени пасбище, беше обградено от двете си страни с хълмове, обрасли с борове. Всеки друг, освен Амедео Моробия неминуемо щеше да разбие своя апарат при кацането. Това приличаше на приземяване на дъното на гигантска чаша. Моробия имаше навика за това. Вече три години функционираше комбинацията с аероклуба. Достатъчно беше членовете на Синдиката или техните протежета да притежават карта на член на аероклуба, за да могат да прекрачат прага на летище Милано. Те бяха класирани в категорията „ученици пилоти“ и можеха да се движат свободно из определения за клубовете и авиотакситата терен.

За три години Амедео беше летял повече от сто пъти по маршрута Милано — Цюрих и обратно. Полетите бяха предимно дневни. Бръснейки склоновете на планината и следвайки техния профил, който ту се изкачваше, ту слизаше към долините, той избягваше засичането от радарите. Въпреки невзрачния си вид неговият МД-315 досега не му беше изневерил, отговаряйки незабавно на подадените команди с лоста за управление и позволявайки си понякога кацане на разстояние по-малко от триста метра. Обикновено пътниците скачаха още в движение и тичаха до близката горичка, където ги очакваше някакъв автомобил. Моробия поемаше успокоен обратния път и при завръщането си даваше отчет на Отавио Джакомази с помощта на телефона.

„Върнах се. Всичко е наред.“

Днес имаше лека промяна в програмата. Трябваше да приземи своя апарат на поляната, да го докара до линията на първите дървета, да го замаскира и да чака разпореждания.

— Колко време?

— Не знам — беше отговорил Отавио.

— Ако не се върна, има опасност в Милано да се обезпокоят.

— Може да си претърпял някаква повреда и да си бил принуден да кацнеш.

— Това е ясно, но трябва да ги предупредя.

— Окей. Аз ще се заема с това. Ако до разсъмване не дойде никой, можеш да се връщаш.

— Ясно.

От няколко минути Гларус беше останал от дясната страна. Той потърси с поглед долината, която трябваше да премине в бръснещ полет, да открие началото й и да се остави да падне като камък, изправяйки апарата си паралелно на земята, която се стабилизираше хоризонтално, след като оформяше остър ъгъл с подножието на хълмовете. Колелата влязоха в грубо съприкосновение с покритата с пукнатини земя. Спирачните елерони настръхнаха, показвайки се от крилата на МД, докато вятърът от витлата трасираше пътека сред бурените. Моробия продължи движението на самолета до насрещния край на „чашата“.

Джанкарло Фереро беше скочил, за да помогне на десетината пътници да се освободят от коланите.

— По-бързо, момчета! По-бързо! Чакат ви зад горичката.

Всички наскачаха от самолета. Бяха млади, облечени безукорно — с вратовръзки и сака. По-голямата част от тях носеха чанти и небрежно преметнати през ръката шлифери. По начина, по който изкачиха малката височина, се виждаше, че са тренирани атлети. Те бързо изчезнаха, скрити от листата на дърветата. Колите чакаха малко по-далеч. По различни пътища на малки групи те щяха да ги оставят в Цюрих, където трябваше да убиват времето си, докато настъпи часът за действия.