Пиер Рей - Аут

— Защо ще тръгнат зле? — учуди се Итало. — Можеш ли да ми кажеш каква връзка има между теб, един честен търговец, пребиваващ пътьом в Цюрих, и анархистите, които запалват една банка, без да задигнат поне един франк?

— Все пак да допуснем — настоя Барба упорито. — Как ще излезем от Швейцария?

Волпоне се усмихна снизходително:

— Как можеш да помислиш, Анджело, че не съм помислил за това?

Фолко Мори обгърна стаята с поглед.

— Така ще мине — каза той. — Ти как мислиш?

Белинцона се намръщи:

— Не знам.

— Как така? Липсва ли нещо?

Фолко хвърли остър поглед към трупа на Орландо Барето. През време на пребиваването си в избата тялото се беше вкочанило напълно. След като Итало им беше наредил да го закарат в дома му, те напразно се бяха мъчили да го натикат в багажника на колата. Но мъртъв Барето беше още по-неудобен за маневриране, отколкото като жив. Беше невъзможно да го прегънат. Времето минаваше. Те рискуваха и го бяха сложили в подножието на задните седалки, покрит с швейцарско одеяло.

Фолко караше със стиснати зъби, спазвайки стриктно знаците и светофарите, давайки път на другите коли, внимаващ да не привлече вниманието към тях. До него, отпуснат, Пиетро сякаш беше лишен от нервна система. На първо време смъртта на Ландо го беше облекчила, към което се прибавяше увереността, че не могат да го обвинят в убийството му. Сега трябваше да живее насаме със себе си, избягвайки да мисли за изтърпяното унижение. Той не беше толкова глупав, за да не знае, че винаги е бил смятан за глупака във фамилията Волпоне. Много му се искаше да опише с гордост извършеното, за да им покаже изискания мизансцен от всички ъгли. За нещастие беше осъден да мълчи…

В апартамента на Ландо те бяха режисирали един аналогичен сценарий. Когато полицията или съседите, обезпокоени от ужасната миризма, откриеха тялото, имаше големи шансове всичко да мине за нещастен случай. Подът на салона беше от мрамор, рамката на един стол беше счупена и купчина чинии бяха разхвърляни в безпорядък на пода, сякаш всичко беше паднало от гардероба, откъдето Фолко, покачен на табуретка, ги беше съборил.

— Знаеш ли — каза Фолко, — все ми е едно. Когато го намерят, ние ще бъдем далеч.

— Той ми харесваше… — искрено каза Пиетро.

— Аз също го намирах симпатичен — отговори Фолко. — Просто е нямал шанс…

— Да — каза Белинцона. — Липса на шанс.

Те хвърлиха поглед към останките на своя колега, легнал с лице към пода, и се измъкнаха от апартамента. Итало беше наредил да се върнат във вилата колкото може по-скоро.

На Ханс Брегенц му беше омръзнало да тъпче по Щампфенбахщрасе. От два часа беше тук и можеше наизуст да изброи изложеното по витрините на магазините на петдесет метра около главния вход на Трейд Цюрих Банк. Лекият вятър започваше да щипе кожата му. Той вдигна яката на тренчкота си и погледна ръчния си часовник. Десет часа. Прекоси улицата, влезе в един пасаж и се спусна по стълбите, които водеха към търговската, открита за публиката в приземието, галерия.

— Паул! Омръзна ми! Кога ще ни сменят?

— В полунощ — каза Романсхорн.

— Бих пийнал нещо…

— Има ли новини?

— Какво ново искаш да има? Блеш дори не ни каза защо трябва да се крием около тази загубена банка! Нали си има пазачи за тая работа? Какъв мръсник!

Романсхорн вдигна рамене. Както Божиите заповеди, така и тези на лейтенант Блеш бяха неизповедими. Той винаги казваше на хората си само жизнено необходимото, без да намери за нужно да им обясни смисъла на поверените им мисии.

„Съобщавайте ми за всяко необикновено или нередно нещо, което става около банката.“

„Дано изпукате“ — прибави мислено Брегенц. Той взе уоки-токито от ръцете на съекипника си.

— Бягай на тротоара. Аз ще изпуша една тук.

— Съгласен — каза Романсхорн.

Той прекоси галерията, чиито стъклени витрини се отразяваха във вратите на банката и му осигуряваха отличен пункт за наблюдение. После тръгна по нанагорнището на улицата, по която от време на време минаваха автомобили.

Почти нямаше минувачи. В Цюрих всички стават и лягат рано. Романсхорн отново се замисли относно мисията им. Банките тук бяха нещо свято. Доколкото си спомняше, тук никой досега не беше вдигал ръка върху тях. Можеше да се помисли, че златните букви по тяхната фасада бяха достатъчни да ги запазят от всякакви видове осквернители.

В галерията Брегенц опипа бутоните на радиостанцията си. При натискането на единия от тях насреща му веднага се обади Централният комисариат. Той позна гласа на сержант Дорнер, който беше дежурен тази нощ.