Пиер Рей - Аут

Кракът на Волпоне внезапно спря да барабани. В бедно обзаведената стая, сред настъпилата тишина се чуваше само астматичното дишане на Габелоти. Тогава Омер Клопе бавно обърна глава и внимателно погледна дон Еторе. Този дебел човек беше опитал всички преимущества на убеждението, викайки на помощ човешките чувства, интелигентността и здравия смисъл. Но зад този параван от думи се криеше една цел: да заграбиш фондове, за които нищо не доказваше, че са твоя собственост. А най-важното беше изразът на лицето му. Под добродушната маска на този човек се криеше жестокост, пълно отсъствие на милосърдие и нещо ледено, което напомняше на банкера очите на дивите зверове. За да достигне до сегашното си положение, този човек беше убивал, изтезавал и унижавал.

През тези няколко секунди, когато погледите им се кръстосаха, Габелоти трескаво се надяваше, че е спечелил, че банкерът ще проговори. Стори му се дори, че вижда как устните му се разтварят. Само че той никога не разбра какво Клопе искаше да каже.

Итало скочи и се хвърли към Клопе.

— Ти ще говориш, мръснико! Ще те накарам да проговориш!

Клопе с нищо не опита да се защити. Той падна на леглото под тежестта на Итало, който го стискаше за гърлото. За момент го посети надеждата, че ще умре, но Габелоти хвана Волпоне през талията, повдигна го и влагайки всичките си сили, го задържа.

— Итало! Итало!

— Млъквай! — с пяна на устата изкрещя Итало.

Той се освободи с ловкостта на хищник и измъкна пистолета си, насочвайки го към Еторе. Лицето на Габелоти изрази смущение, предназначено за Клопе.

— Вярвайте ми, че дълбоко съжалявам за вашето държане, господин Клопе. Има едно нещо, което напълно сте заслужили: траурът и нещастията, които скоро ще се стоварят върху главата ви.

Той се обърна към Итало, хващайки го фамилиарно под ръка, сякаш не забелязваше насочения към него маузер.

— Ела, Итало… Андиамо. 45 45 Да вървим (ит.). — Б.пр.

Волпоне се остави да го поведат, прибра пистолета в джоба си и измъкна ключа, слагайки го в ключалката. Когато вратата се затвори, дон Еторе се опита да си спомни дали някой от хората, които някога го бяха заплашвали, бе имал щастието да остане жив след непоправимата обида.

„Не. Никой.“

— Ханс… Не ти ли се струва странно?

— Кое? — запита Брегенц.

— Това е третата кола, която спира на улицата.

— Какво от това?

— Никой не слиза от тях…

— Човек вече не може да изпуши една цигара на спокойствие — измърмори Брегенц.

— Гледай! — посочи му Романсхорн. — Още една!

Брегенц видя един опел да спира на тридесетина метра от банката със загасени светлини.

— Това е четвъртият автомобил — забеляза Брегенц.

Лицето му беше напрегнато. На интервали от двадесет секунди още два автомобила спряха зад другите. Брегенц заинтересувано смръщи вежди.

— Какво интересно има в това?

— Нали знаеш какво каза Блеш? — попита Романсхорн, без да изпуска от погледа си Щампфенбахщрасе. — Сигнализирайте ми за всичко, което ви се стори необичайно. Една барака, иди-дойди… но шест на една и съща улица… Дай ми машинката.

Той изтръгна радиостанцията от ръцете на Брегенц.

— Дорнер? Романсхорн. Къде е Блеш?

— Какво има?

— Шест коли паркираха на Щампфенбахщрасе. Никой не слиза от тях.

— Сега ще се свържа с него — каза Дорнер.

Романсхорн прекъсна връзката.

— Какво ще правим? — попита Брегенц.

Неговият часовник показваше 23 часа и 56 минути.

— Нищо. Ще чакаме.

По силата на навика Брегенц провери присъствието на колта в джоба на шлифера си. Досега той си беше служил с него само на стрелбището по време на тренировки. През стъклата на галерията Брегенц погледна внимателно към паркираните автомобили. Беше толкова обезпокоително, че никой не слиза от тях.

Историята познава много случаи, когато дребните неща променят нейната посока. Само за секунди лейтенант Блеш щеше да пропусне повикването на сержант Дорнер. Блеш се беше разположил в своя ергенски апартамент, където всичко беше направено, за да доставя удоволствие на очите и ушите. Загърнат в пурпурночервения си халат, с чаша уиски в ръка, той се беше изтегнал на покритото с лилава кожа канапе, отбелязвайки с пръст някаква мистериозна нота, доловима само за самия него. Върху главата му имаше слушалки, свързани със стереоуредбата, която му беше струвала тримесечната заплата.

За Блеш, който замаскираше своето призвание на естет зад душата си на полицай, най-доброто отпускане след тежките полицейски функции сред неграмотни служители беше слушането на неговия бог — Волфганг Амадеус Моцарт.