Пиер Рей - Аут

Виторио погледна часовника си. Двадесет без десет. Неговият автомобил беше спрял на Щампфенбахщрасе преди четири минути. Той щеше да излезе след тридесет секунди от нея, давайки сигнал с това на своите хора да заемат места около централната врата, пазейки се от експлозията. Ако този Пиомбино е свестен човек, след тридесет секунди щеше да има фойерверк.

Виторио открехна вратата и сложи крак на тротоара. Незабавно всички членове на командото се измъкнаха от паркираните в улицата коли. Всички тихо се насочиха към своята цел — банката.

В дванадесет без десет Чезаре Пиомбино се измъкна от килера за метли и парцали, където беше намерил убежище. Беше останал в него свит почти седем часа, борейки се със схванатите си крайници. По светещия циферблат на своя часовник беше проследил протичането на времето, вслушвайки се във всички долитащи шумове от банката, които бяха продължили до самото затваряне. После всичко беше заглъхнало. Чезаре беше надвил с труд желанието си да се измъкне от килера, за да протегне схванатите си крайници. Но не трябваше да рискува. Когато беше поел по служебната стълба, Пиомбино напразно беше търсил място за скривалище. Не беше открил нищо подходящо. Всяка секунда той можеше да се сблъска с някой любопитен чиновник. Чак когато слезе на партера, беше открил това място. Под стълбата имаха запълнена с химикали и принадлежности за почистване кухина. Тя бе затворена с врата, чийто ключ стърчеше в ключалката. Пиомбино с труд се беше вместил. Беше му дошло наум да премести ключа отвътре и да заключи вратата.

Два часа по-късно, когато хрускаше парче захар, измъкнато от чантата, до него достигна шум от стъпки, които го принудиха да затаи дъх. Тежки и провлачени стъпки в обезлюдената празна банка. Бяха се спрели пред вратата. После човекът се беше опитал да отвори. След това те се бяха отдалечили в същия бавен и тежък ритъм. Потънал в пот, Чезаре Пиомбино се беше прекръстил, за да благодари за спасението си на Мадоната. След тази тревога беше прекарал времето, дъвчейки омекнало от горещината парче шоколад и гълтайки по малко вода от пластмасовата бутилка, с която се беше снабдил, предвиждайки дългото чакане.

Той тръгна по централния салон предпазливо, оглеждайки се в полутъмнината. Тъй като не знаеше с каква защитна система е снабдена банката, очакваше всеки момент да прозвучи воят на сирена. Чезаре се приближи до огромната врата от ковано желязо, която отделяше банката от Щампфенбахщрасе.

Седна на пода, отвори спокойно чантата си и измъкна целия материал. Оставаха му четири минути до експлозията. Погали измъкнатия блок динамит и разгъна бикфордовия шнур. От дължината на фитила зависеше животът му. Всичко трябваше да стане за петдесет и пет секунди — време, необходимо му да отскочи и да се скрие зад една от огромните мраморни колони, поддържащи хола. Щом вратата се разхвърчеше на парчета, той трябваше да напусне банката и да стигне до колата си, която бе гарирал в съседната улица, на две крачки от банката.

Взе ножиците и отряза фитила. После върна в чантата всичко, което беше извадил. Щракна старата си запалка и поднесе пламъка към шнура. Когато видя, че материята пламна, с две крачки се намери зад една от колоните, лягайки на земята по корем под чантата си, и запуши уши с длани. След това започна да брои наум. Когато стигна до двадесет и осем, холът беше осветен от гигантски отблясък, последван от чудовищна детонация. Тя разтърси сградата. Горещият дъх на разрушението стигна до него, докато в хола заваляха отломки от дърво, стомана и камък.

Чезаре Пиомбино се изправи и побягна към улицата. Там, където беше масивната врата, зееше огромна дупка.

Пред очите на Романсхорн и Брегенц се беше случило невероятното. Напълно безлюдната Щампфенбахщрасе изведнъж се оживи от многобройните и безмълвни сенки на командосите, които на малки групи се приближаваха към банката.

— По дяволите! — изръмжа недоволно Брегенц. — Седемнадесет.

— Не, осемнадесет — подсказа му Романсхорн.

— Паул… Какво ще правим?

— Ще си траем. Чакаме приятелите си.

И двамата бяха извадили служебните пистолети, с които беше въоръжена кантоналната полиция, колт кобра 38 спешъл. Внезапно Брегенц престана да чувства студа. Напротив, прекарвайки пръсти под яката на ризата си, той усети, че се изпотява.

— Гледай! — възкликна Романсхорн.

Мъжете пред тях се бяха спрели на разстояние петдесет метра в полукръг около банката. Брегенц видя как всички се скриха зад колонадите, поддържащи фасадата. Той разбираше все по-малко и по-малко какво става. Тъкмо се канеше да зададе въпрос на Романсхорн, когато червен пламък и парчета стъкло от вратата на банката го отхвърлиха настрани. След това той чу оглушителната експлозия, без да може да разбере думите, които крещеше колегата му. Видя как ръката на Романсхорн се протяга и от нея излита къса светкавица. Той се изправи на четири крака и потърси пипнешком пистолета си, намери го на два метра от мястото на падането и се присъедини към другаря си.