Пиер Рей - Аут

По някакъв животински инстинкт Романсхорн беше навел глава при заслепяването от оранжевия пламък на експлозията. За момент беше задържал дъх, когато над него преминаха хилядите смъртоносни стъкла от банката. Скрит в основата на стената, той рискува с един поглед към Щампфенбахщрасе само секунда след детонацията. Централната врата на банката не съществуваше. На нейно място зееше черна дупка, от която се подаваше почерняло, забито в стената желязо. С изненада забеляза как някакъв мъж изхвръкна от банката, докато останалите се вмъкваха в нея.

Този, който излизаше, не обърна никакво внимание на тези, които влизаха. Последните, изглежда, дори не забелязаха тичащия като луд дребен човек. Пресмятайки, че е по-добре да действа, отколкото да чака обяснения, които можеха да дойдат твърде късно, Романсхорн стреля на равни паузи в купчината хора. На улицата един от мъжете падна, незабавно подкрепен под мишниците от другарите си. Между тези, които още не се бяха вмъкнали в черния отвор, настъпи известно смущение. Червена светлина лизна вътрешностите на банката, последвана от експлозии на гранати.

— Стреляй! — изкрещя Романсхорн към присъединилия се към него зад парапета Брегенц.

Дъжд от куршуми рикошира близо до лицата им в предпазващата ги фасада на магазина. Долу ги бяха забелязали. В далечината се чуха полицейските сирени.

Остатъците от експлозията още не бяха паднали на земята, когато Виторио Пицу и Томас Мерта, двамата сотокапи на враждебните фамилии, бяха вътре в зданието. Те често си бяха кръстосвали шпагите през последните години чрез наемни пънкс. Сега никой не искаше да даде път на другия. Виторио хвърли две гранати в средата на хола зад гишетата. Мерта поля с огнепръскачката редица лавици с досиета от лявата страна. Веднага след тях половин дузина командоси се втурнаха в различни посоки, водени от капорежимите на Волпоне и Габелоти.

Висенте Бруторе, Джозеф Дото, Карло Бадалето, Франки Сабатини и Симеоне Феро трябваше да разрушат по един етаж всеки с помощта на двама мъже.

Тъкмо щяха да започнат изкачването по стълбището, когато викът на Алдо Амалфи ги закова на място:

— Ченгетата! Изчезвайте!

— Напред! — заповяда Томас Мерта.

— Ти си луд! — намеси се Амалфи. — Те са скрити отсреща и стрелят по нас! Един човек е улучен! Два автобуса преграждат улицата!

Присъствието на Виторио Пицу накара Томас да не отстъпва.

— Всички нагоре! Палете всичко!

— Виторио! — почервеня Алдо. — Направи нещо, за да спреш този тъпак!

Мерта насочи огнехвъргачката към Амалфи.

— Я повтори!

— Не мърдай! — изръмжа Пицу, насочвайки към него своя смит и уесън парабелум-39.

Цяла секунда те се гледаха, достигнали границата, на която всяка дума или жест можеше да даде сигнал за започване на касапницата.

Отвън долетяха до тях детонации.

— Отстъпвайте! — извика един от командосите на Джакомази. — Навън гъмжи от ченгета! Бързо!

Внезапно гласът на Висенте Бруторе заглуши останалите шумове.

— Спрете вашите идиотщини, за бога! Всичко е пропаднало! Да изчезваме!

За минута всички се намериха на улицата, прикривайки се зад колоните. Виторио прецени за секунда обстановката: лошо! От първия етаж насреща ги държаха под пистолетен огън някакви полицаи. Виторио освободи предпазителя на една граната и я запрати във витрината на магазина. От двете страни на улицата с включени сирени и фарове бяха застанали напреки на улицата полицейски автобуси. Полицаите, укрити зад тях, бяха открили огън по шофьорите на очакващите ги коли.

— По колите! — изкомандва Пицу.

Командосите се впуснаха на зигзаг, превити на две, прикривани от Томас Мерта, който пусна две дълги струи огън от огнехвъргачката към автобусите, които блокираха двата края на Щампфенбахщрасе.

— Къде си тръгнал, глупако! — изрева той на Пицу. — Не виждаш ли, че всичко е блокирано!

Виторио хвърли нова граната към автобуса и при светлината на експлозията видя двама полицаи как вдигат ръце към лицата си, преди да се строполят и резервоарът на автобуса да избухне в пламъци.

— Не се грижи! Давай!

Шансът им да се измъкнат беше един на хиляда. Но дори да беше на милион, Пицу пак би опитал. Той се хвърли към форда, който го беше довел. Когато Виторио затвори вратата, шофьорът вече беше потеглил.

— Давай към онзи автобус — извика той на човека зад волана.

Фордът набра скорост. Пицу погледна назад: другите го следваха. Накъде? Тридесет метра по-далеч по наклона автобусът преграждаше улицата по цялата й дължина. Даже ако се изкачеше на тротоара, автомобилът нямаше да може да избута тежката машина.