Пиер Рей - Аут

— Ей, Фолко!

Фолко Мори показа главата си над перилото.

— Кажи…

— Мислиш ли, че тази щуротия ще излезе вярна?

— Какво?

Пиетро посочи вестника:

— Казват, че са успели да съживят семена, стари най-малко две хиляди години!

— Семена от какво?

Преди Пиетро да му отговори, от кухнята долетя страшен трясък. Той незабавно се изправи.

— Какво беше това? — Фолко измъкна оръжието си.

— Не мърдай! Ще отида да видя.

Със своя валтер ПП Пиетро прекоси хола и Фолко го чу да казва:

— По дяволите! Не може да бъде!

Фолко се спусна по стълбата и се присъедини към Пиетро, който изненадано гледаше от вратата на кухнята.

Орландо Барето лежеше плувнал в кръв, с лице към земята, с разпилени по нея парчета от купчината чинии, счупени при падането. Фолко се приближи и обърна по лице тялото на Ландо. После залепи ухо на гърдите му и повдигайки глава, погледна към Пиетро стреснат:

— Каква глупост! Той е мъртъв!

Когато гробарите се готвеха да заковат капака на ковчега, организаторът на погребалното бюро ги спря с жест и се приближи до Химене.

— Мадам, желаете ли да я погледнете за последен път?

Химене избухна в ридания и се хвърли в прегръдките на Омер, който трескаво я притисна към себе си, галейки я по косите. Над главата й той кимна на организатора. Незабавно прозвуча ужасната песен на чуковете. Заляна в сълзи, трескаво заловена за съпруга си, като човешка развалина, Химене стисна юмруци и ги захапа до кръв. Омер я помъкна през коридорите към нейната стая, почти борейки се с нея. Той успя да я накара да седне на леглото.

— Кураж…

Клопе беше прав пред нея, също с разплакани очи. Тя отчаяно го хвана през коленете.

— Кажи ми, че това не е истина! Кажи ми!

— Кураж — повтори той. — Господ няма да ни изостави!…

— Той ни е изоставил! — изстена Химене. — Ние сме изоставени!…

Омер свали изпотените си очила и ги избърса с пръсти. Долу на улицата бяха застинали в очакване десетки автомобили. Беше време покритата с цветя катафалка да потегли.

— Ела — подкани я той. — Време е да изпием горчивата чаша до дъно.

Помогна й да се изправи. Тя се подпря на рамото му, криейки лицето си в него. Омер внезапно застина: през коридора минаваха четирима мъже в черно, носещи ковчега с тялото на Ренате. Подпряна на стената, също в черно, Мануела хълцаше безутешно. Тя се приближи до Химене и я подкрепи, помагайки по този начин на Клопе. Те бавно слязоха по посипаните с цветя стълби.

Ренате беше получила повече цветя в деня на смъртта си, отколкото на сватбата.

Когато излязоха на улицата, черна от насъбралите се хора, голямата камбана на Гросмюнстер заби тъжно и величествено.

Най-добрата приятелка на Химене, Хелен Маркулис, се спусна към нея и я прегърна.

Омер пусна ръцете на съпругата си и едва сега забеляза лейтенант Блеш.

— Потресен съм, господине. Приемете искрените ми съболезнования.

Омер се поклони и поиска да мине.

— Господин Клопе…

Банкерът го погледна с лишено от изражение лице.

— Господин Клопе, знам, че моментът не е подходящ — започна да говори полицаят с нисък и приглушен глас, — знам…

— Не — каза Клопе.

— Въпреки това трябва да знаете… Никога не бих си позволил, но случаят е спешен… Не сте ли получавали някакви заплашителни писма, господин Клопе?

Гробарите качваха ковчега в катафалката. Омер различи в тълпата масивния силует на Уте Хайнц. До нея както обикновено стоеше Йозеф Хайнц, сложил черни очила. Инстинктивно банкерът потърси с поглед Курт, но не го видя.

— Какви заплахи?

— В Цюрих започнаха да стават странни неща, които може би са свързани със смъртта на нашата незабравима Ренате… Аз разследвам… Не са ли ви заплашвали?

Омер погледна право в очите лейтенанта и каза с уморен глас:

— Не разбирам за какво говорите.

После се отправи към Химене, за да й помогне да се качи в черната лимузина.

Следвайки същия ритуал както сутринта, Еторе Габелоти и Итало Волпоне се срещнаха в четири часа следобед в градината на „Долдер“ грандхотел. Въпреки предупрежденията на Кармине Кримело и Анджело Барба, двамата му съветници, Еторе Габелоти предвид спешността на положението беше решил да обяви пред Волпоне предателството на О’Брайън. Не от любов към истината или като израз на доверие, а просто защото това го устройваше. Най-вече защото подозираше, че Итало не само е в течение на смъртта на О’Брайън, но и че му е помогнал да премине в един по-добър свят. По всяка вероятност, след като го е изтезавал, за да го накара да каже номера на сметката. Явно не беше успял, тъй като все още се намираше тук.