Пиер Рей - Аут

— Ами горе-долу…

Пиетро стана, отиде до хладилника и измъкна нова бутилка бира, отпушвайки я незабавно. Той изгълта половината шише и тръгна към вратата със замислен вид. Ландо видя ключа да се превърта два пъти в бравата. Сега те бяха заключени в кухнята.

— Хей, какво правиш? — възкликна учудено Ландо.

Белинцона прибра ключа в джоба си. Когато извади ръката си, тя беше удължена с един валтер ПП, насочен към Ландо.

— Да не си полудял? — задави се Барето.

Белинцона сложи пръст на устните си, за да му покаже, че трябва да мълчи.

— Не вдигай шум, момче! Не пречи на тези, които работят!

— Защо си насочил ютията си към мен?

— Трябва да те убия, Ландо.

Барето имаше чувството, че тялото му се превръща в леден блок.

— Какво съм ти направил?

Пиетро смутено се почеса по главата.

— Точно това е, нищо… Кълна ти се, че нямам нищо против теб.

— Не съм ли вече твой приятел? — подхвърли Ландо, опитвайки се да контролира гласа си.

— Разбира се, че си — каза Белинцона. — Но аз съм принуден да те убия.

— Заради вчера ли? — ококори се Барето. — Но ти си луд! Аз нищо не съм видял! Аз дори не гледах! Това можеше да се случи и на мен!

— Това се случи на мен — каза тъжно Пиетро — и докато си жив, няма да мога да живея.

— Пиетро! — закле го Ландо. — Ти няма да направиш това! Ти няма да ме застреляш! Ще те чуят! Итало ще ти одере кожата! Хайде, старче, да забравим всичко, както аз вече го забравих, честна дума!

Лицето на Пиетро се сгърчи.

— Не ме гледай! Не мога да понасям очите ти! Обърни се!

— Пиетро!

— Обърни се!

— Пиетро, не ставай глупак!

Ландо се обърна. Краката му се подгъваха. Без да го чуе, че се е приближил, той усети в ухото си диханието на Белинцона.

— Извинявай, момче… Нямам избор…

— Пиетро! — изкрещя Ландо.

Опита се да се обърне с лице към него. Реброто на дланта го засегна като с камшик зад врата, в основата на гръбначния стълб. Ландо се строполи върху черно-белите квадрати на кухненския под. Пиетро бързо отиде до вратата и залепи ухо. За да е по-сигурен, отключи, подаде глава в коридора и се ослуша: наоколо нямаше жива душа. Останалите обитатели все още бяха на първия етаж.

Заключи вратата и се приближи до огромния хладилен шкаф. После измъкна от него тежко около петнадесетина килограма ледено парче. Върна се до изпадналия в безсъзнание Ландо и го обърна по гръб с върха на обувката си. След това вдигна колкото можеше нависоко ледения блок и го стовари с все сила върху челото на Барето. С ужасен шум из кухнята се пръснаха ледени парчета, оцветени в червено. Белинцона се наведе, за да се убеди, че черепът на Ландо е сплескан. Вземайки метлата, бързо събра в малка лопатка пръснатите из кухнята ледени парченца. После ги изхвърли в мивката. С отмерени жестове се повдигна на пръсти и отвори шкафа над етажерките, до бюфета с провизии. Преди още Ландо да се бе появил, там бе скрил в пластмасова панерка нарязан на филии хляб. Обърна в основата на шкафа една табуретка. След това вдигна ледения блок и го занесе в мивката под крана с топлата вода. Под нейното въздействие ледът бързо започна да се топи. Белинцона замъкна тялото на Ландо до табуретката под шкафа. Сега се погрижи да го обърне. Ужасната рана изцапа с кръв пода.

Оставаше една последна подробност, за да може подготвеният спектакъл да бъде без грешка. Пиетро взе куп чинии от бюфета и ги остави върху етажерката до хляба. Към тях бяха прибавени и няколко бучки сирене в една чиния, която той постави на такава височина, че можеше да я достигне само с върха на пръстите си, колкото и да се напрягаше. От мивката Пиетро измъкна парче лед, три сантиметра дълго и пет дебело. Отдалече то приличаше на праисторическа брадва. Белинцона го използва, за да държи в равновесие купа от чинии върху бюфета. След не повече от две минути ледът щеше да се стопи и всичко щеше да се сгромоляса на земята.

В мивката оръдието на убийството беше изчезнало напълно. Твърдият лед се беше превърнал във вода, която изтичаше през канала. Пиетро погледна за последен път своето произведение. Картината беше задоволителна. Беше очевидно, че Ландо се е пребил, опитвайки се да достигне до хляба. Глупава смърт…

Белинцона отвори кухненската врата. Всичко беше станало за три минути. Навън цареше същата тишина. С вълчи стъпки той се намъкна в хола, където дебелият мокет заглуши всичко. Стълбищната клетка го запазваше от погледа на Фолко, който продължаваше да стои на стража пред стаята на Итало. Когато Пиетро седна в най-отдалечения от кухнята ъгъл и разгъна пред себе си някакъв вестник, се обади: