Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

Разходих лъча на фенерчето по книгите. Всичките изглеждаха нови и стояха още с обложките си. Те като че бяха безразборно подбрани от „Клуба на книгата на месеца“ след шестмесечни усилия. Изглежда никой не ги бе чел.

На най-горната лавица, притиснато между два романа, които си обещах да прочета, се намираше онова, което ми се струваше, че търся. Една Библия. Беше черна, около десет или единадесет инча дълга и два и половина или три инча дебела. Имаше черна лъскава подвързия от мека кожа, върху която със златни букви бе написано „Светото писание“. Тя беше толкова близо до тавана, че трябваше да се повдигна на пръсти, за да я стигна. И сега не знам какво си мислех, че ще намеря в нея. Може би родословното дърво на Кони Мизъл. Свалих Библията и отидох до бюрото.

Оставих я на бюрото и взех фенерчето в дясната си ръка. Отворих Библията. Тя беше куха. Беше куха и празна, ако не се смятат револверът и изрезката от вестник.

Тъкмо бях почнал да чета изрезката от вестника, когато чух шум. Беше шум от затваряне на врата. Идваше отдалеч. Предположих, че е вратата към коридора. Тогава чух женски глас. Гласът бе тих и приглушен, ала при все това го познах. Той принадлежеше на Кони Мизъл. Дори ми се стори, че се смее тихичко.

После чух мъжки глас, който прозвуча като тихо ръмжене. И отново нейният глас: „Не можеш ли да почакаш?“ Тя пак се разсмя, но не много високо. Последва мълчание, сетне — въздишка и тя рече:

— Ела там, скъпи. Да отидем там, на кушетката.

После мъжкият глас каза нещо приглушено, нещо, което не можах да разбера. След това се чу някакво сумтене, и още въздишки, и мъжкият каза:

— По дяволите, колко е хубаво, страхотно е.

Бях повече от изненадан, тъй като гласът принадлежеше на лейтенант Дейвид Синкфилд.

Прибрах се вкъщи към четири. Прибрах се към четири защото Синкфилд и Кони Мизъл останаха да се търкалят върху кушетката чак до три и половина. Бях върнал Библията на мястото й и се бях свил под голямото бюро, слушайки любовните звуци. Това трябва да е породило малко завист у мене. Малко завист и огромна изненада.

На следващата сутрин Сара ме остави да поспя, ала Мартин Ръдърфорд Хил — не. В девет и половина той ме перна по носа с едноокото си мече. Беше сдъвкал и глътнал другото око шест месеца преди това.

Малко по-късно слязох долу и Сара мълчаливо ми наля чаша кафе. Седях, пиех си кафето и размишлявах. Когато изпих първата чаша, станах и си налях още една.

— Не можахме да купим ружи, нали? — казах аз.

— Не — рече тя. — Много неща не сме свършили напоследък.

— Защо не вземеш да заведеш детето в Зоологическата градина?

Тя ме погледна.

— Не искам да ходя в Зоологическата градина. И детето не иска. Той мрази Зоологическата градина.

— Изведи го някъде — рекох аз.

— Защо?

— С един човек имаме да обсъждаме някои неща — казах аз. — По-добре е да не сте тук, докато вършим тая работа.

— Какъв човек?

— Артър Дейн.

— Частният детектив ли?

— Точно той.

— Снощи си открил нещо, нали?

— Така ми се струва.

— Защо тогава с Дейн просто не съобщите в полицията? — рече тя.

Затворих очи и се помъчих да си припомня любовните звуци, които бях чул по-рано тази сутрин. Много по-рано. Поклатих глава и отвърнах:

— Вземи детето и идете някъде, а утре ще намерим ружи.

— Защо утре?

— Защото — отвърнах аз — до утре всичко ще свърши.

Позвъних на лейтенант Синкфилд и го поканих да дойде при мен. Изглеждаше сънен. После се обадих на Дейн. Гласът му прозвуча така, сякаш си бе легнал в доста приличен час. Прозвуча бодро. Казах му същото, което и на Синкфилд:

— Мисля, че открих нещо, което изяснява всичко.

И двамата се съгласиха да дойдат, но се погрижих да не пристигнат по едно и също време.

Сара взе Мартин Ръдърфорд Хил, натовари го в пинтото и замина. Когато я попитах къде е решила да отиде, тя ми отговори:

— При циганите.

— Къде?

— При циганите. Не знам дали ще остана при тях, или само ще им продам детето.

Отидох пеша до Библиотеката на Конгреса. Беше хубав ден във Вашингтон. Слънцето не грееше. Няколко млади хора, които се бяха мяркали в Библиотеката, седяха на полянката и ядяха закуските си от кафяви книжни кесии. Пееха птички.

Изрезката от вестника, която бях видял в кухата Библия в библиотеката на бившия сенатор Еймс, нямаше дата. Нито пък носеше името на вестника, от който бе изрязана. Струваше ми се, че знаех и двете. Но трябваше да се уверя.

В отдела за периодичен печат и вестници помолих за течението на „Лос Анжелис Таймс“ от август 1945 година. За разлика от „Ню Йорк Таймс“, „Лос Анжелис Таймс“ не беше на микрофилм. Вестниците от август 1945 бяха прикачени с дървена скоба. Разгърнах броя от 15 август. Заглавие с едри букви крещеше: „ЯПОНИЯ КАПИТУЛИРА!“ Не беше онова, което търсех, но във всеки случай го прочетох. Беше интересно.