Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

Тогава се чу твърдият, суров глас. Някои каза:

— Полиция, Дейн. Не мърдай!

Дейн не се подчини. Той се извъртя и стреля, преди първият куршум да го улучи някъде в стомаха, а вторият да отнесе по-голямата част от дясната половина на лицето му. Но не изпусна пистолета си. Свлече се на колене и погледна към стълбището. Помъчи се да вдигне пистолета и тогава откъм стълбите дойде трети изстрел и куршумът го улучи в гърлото, точно над синьо-червената папийонка. Той се прекатури на лявата си страна и остана неподвижен.

Лейтенант Дейвид Синкфилд бавно заслиза по стълбите, следван от своя колега Джек Проктър. Синкфилд все още държеше пистолет в ръката си. Проктър също. Синкфилд изглеждаше раздразнен.

— Не призна абсолютно нищо — рече той.

— Призна — казах аз.

— Какво?

— Призна, че иска да ме убие.

Синкфилд се приближи към охраната на „Уотъргейт“ и каза:

— Ще се качим при сенатора Еймс, само че не искаме да го предупреждавате.

Мъжът кимна.

— Разбрано, лейтенанте — рече той. — Разбрано.

В асансьора Синкфилд каза:

— Знам, че правя грешка, като водя тебе вместо Проктър.

— Тя ти е приятелка — рекох аз.

— Това не биваше да го казваш пред Проктър.

— Не съм сигурен — отвърнах аз. — Стори ми се, че беше възхитен от тебе.

— Добре, но не трябва да го казваш на никой друг.

— Май не трябва.

Бяхме оставили Проктър да се погрижи за мъртвия Артър Дейн. Тръгнахме тъкмо когато две полицейски коли пристигнаха с виещи сирени, внасяйки още малко вълнение в сивото ежедневие на моите съседи. На Проктър му се искаше да дойде с нас, но не настоя много. Само се ухили на Синкфилд и подхвърли:

— Май тоя път ще е по-добре да не й посягаш, Дейв.

— Да — бе отвърнал Синкфилд, — май ще е по-добре.

Докато пътувахме към „Уотъргейт“, Синкфилд рече:

— Знаеш ли?

— Какво?

— Чудя се кой ли е направил първата стъпка?

— Тя е предложила на Дейн — казах аз.

— Откъде знаеш?

— Не знам. Не бих могъл да го докажа, но съм сигурен.

— Както беше сигурен, че именно Дейн е бил в комбина с нея.

— Все някой трябваше да е.

— Как го усети, а? Да не би да е оставил цял куп хубавички тлъсти улики?

— Ами! Той и улики — рекох аз. — Единствената улика, която остави, беше вещината му. Ако някой би могъл да наеме някаква си мъжкарана от Лос Анжелис, за да ме очисти, това е Дейн. Ако някой би могъл да си направи вкъщи гърмящо куфарче, това е Дейн. Ако някой би могъл да направи едно двойно самоубийство, това е Дейн. Говори ли с шерифа на окръг Талбът?

— Тая сутрин — отвърна Синкфилд. — Каза, че случаят може да бъде приключен като убийство — самоубийство. Говорих с него, след като бях разговарял с тебе, и му казах да изчака.

— Интересно какъв ли щеше да бъде паят на Дейн? — рекох аз.

— Кога, преди или след като се отървяха от сенатора?

— Смяташ, че е бил следващият по ред, а?

Синкфилд кимна.

— Би трябвало.

— Може би Дейн е рискувал — казах аз. — Може би не е имал намерение да вземе своя дял, докато не сложат ръка върху всичките двайсет милиона.

— Нещо ми подсказва, че никога няма да разберем с положителност — рече Синкфилд. — По дяволите, сигурен съм, че тя няма да признае абсолютно нищо.

— Как я нави да легне с тебе? — казах аз. — Питам само от любопитство.

Синкфилд отмести очи от платното и ми отправи продължителен поглед, изпълнен със съжаление.

— Вглеждал ли си се добре в мене? — попита тон.

— Да, вглеждал съм се.

— А вглеждал ли си се добре в нея?

— Да, в нея също.

— Е, как мислиш, кой кого е завел в леглото? — той запали цигара от фаса си и го хвърли през прозореца. — Можех да ти кажа, че съм спал с нея, защото съм се опитвал да спечеля доверието й, и да разкрия всичко, нали? Имай предвид, че можех да ти кажа точно това.

— Да, можеше.

— Но нямаше да ми повярваш.

— Не. Сигурно нямаше да ти повярвам.

— Не ти се сърдя — рече той. — Затова ще ти кажа истинската причина. Истинската причина да легна с нея е, че тя ми позволи, а знам, че вече никога няма да ми падне такъв случай, дори да живея сто години, и ако можеше да видиш жена ми, щеше да разбереш какво искам да кажа.

— Мизъл може да използва това, нали разбираш? — казах аз.

— По какъв начин?

— Ако опре до съд.

Синкфилд отново ме погледна със съжаление.

— Да не смяташ, че тая работа изобщо може да опре до съд, а?

— А ти как мислиш?

Той поклати глава.

— Не, просто няма начин.

Кони Мизъл ни пусна да влезем. Тя отвори вратата, усмихна се на Синкфилд, кимна на мен, а после ни поведе към дневната.