Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

Прелистих бавно вестника. Бяха поместени материали и снимки за това как целият Лос Анжелис бе пощурял в деня и нощта на победата над Япония. На страница 31 се намираше онова, което търсех. Заглавието гласеше:

Всъщност историята беше най-обикновена. Към единадесет часа вечерта на 14 август 1945 година някой см Еманюел Пърлмутър, четирийсет и деветгодишен, собственик на магазина за луксозни напитки на Ван Нес Авеню в Холивуд, бил нападнат. Вместо да предаде парите си, Пърлмутър посегнал за револвера, който държал зад тезгяха. Това било грешка. Стреляли в него два пъти. Не пишеше дали първият, или вторият куршум го е убил. След като застреляли Пърлмутър, похитителите изпразнили касата му. Свидетели заявили, че видели мъж и жена да напускат тичешком магазина. Мъжът бил във военна униформа, но свидетелите не били сигурни каква точно. Това беше горе-долу цялата история, освен че убийците задигнали около седемдесет и пет долара. Според съпругата на Пърлмутър той никога не е държал по-голяма сума в касата си. Както съобщила полицията, през последните две години той бил ограбван четири пъти.

Не бих могъл да кажа точно колко време съм седял там на масата с разтворения пред мен брой на „Лос Анжелис Таймс“ отпреди близо тридесет години. Седях и се питах колко ли пиян е бил капитанът от морската пехота Робърт Ф. Еймс, когато той заедно с майката на Кони Мизъл е застрелял Еманюел Пърлмутър, четирийсет и девет годишен. Питах се още и за какво ли са похарчили парите.

Артър Дейн беше точен. Той пристигна в моя дом на Четвърта улица, югоизток, в два без една минута. Носеше тъмносин костюм на леки светлочервени райета, бяла риза с колосана яка и синьо-червена папийонка. За пръв път го виждах да носи папийонка и си помислих, че тя му придава малко странен вид.

Той огледа дневната ми и кимна едва забележимо, сякаш тя бе тъкмо онова, което бе очаквал да види — нищо повече. После седна в креслото, което бях свикнал да считам за свое, и кръстоса крака. Черните му гладки обувки лъщяха.

— Казахте, че сте открили нещо — рече той. — Нещо голямо.

Кимнах.

— Ще пиете ли кафе?

Той поклати глава.

— Някакъв алкохол?

— Не. Не искам да пия. Какво сте открили?

— Зная с какво Кони Мизъл държи в ръцете си сенатор Еймс.

Новината го развълнува. Той свали крака си.

— Какво? — рече Дейн.

— На четиринайсети август четирийсет и пета година, в деня на победата над Япония, Робърт Ф. Еймс, тогава току-що демобилизиран капитан от морската пехота, и майката на Кони Мизъл — Гуендолин Рут Симс, нападнали магазин за алкохолни напитки, стреляли в неговия собственик и го убили — някой си Еманюел Пърлмутър. Майката на Кони Мизъл накарала свой приятел в Лос Анжелис да прати револвера на дъщеря й по пощата, след като тя умре. Искам да кажа, след като майката умре. По всяка вероятност е имало и писмо, което да обясни всичко за револвера. Не съм виждал писмото; видях револвера.

— Кога? — запита Дейн.

— Снощи. Или рано тази сутрин. Вмъкнах се в апартамента на сенатора.

Дейн кимна. Поради някаква причина ми се стори, че това кимване изразяваше недоверие.

— В такова място човек трудно може да се промъкне.

— Имах ключове — рекох аз.

— Откъде ги взехте?

— От ръката на Луиз Еймс. Вчера. Без да ме видите.

— Значи Кони Мизъл го е изнудвала — рече Дейн след малка пауза.

— Изнудва го — казах аз. — Не „изнудвала го е“.

— Живеейки заедно с него — рече Дейн.

— Все още продължава да го прави.

— Искате да кажете, че продължава да го изнудва?

— Точно така. Сега, когато жена му е мъртва, сенаторът е ужасно богат човек. А вие ми казахте, че ако той умре, Кони Мизъл ще получи всичко. Това всичко според моите изчисления е към двайсет милиона долара.

— Горе-долу толкова — рече Дейн. — Двайсет милиона. — За момент той замълча. После каза: — Оня револвер, дето сте видели. Откъде знаете, че е същият, с който е бил убит собственикът на магазина?

— Не знам — рекох аз. — Само предполагам. Всъщност историята, дето ви разправих, е само предположение. Но всичко съвпада. Всичко съвпада чудесно.

— Ченгетата знаят ли вече? Синкфилд?

Въздъхнах и поклатих глава.

— Не, тук има един малък проблем.

— Какъв проблем?

— Докато се правих на апаш тая сутрин, пристигна Кони Мизъл.

— Видя ли ви?

Поклатих глава.

— Не, беше прекалено заета да се чука със Синкфилд на кушетката в дневната.