Рос Томас - Ако не можеш да бъдеш почтен

Той живееше два етажа под апартамента, обитаван от бившия сенатор Робърт Ф. Еймс и неговата голяма добра приятелка и постоянна съучастница Кони Мизъл. В една телефонна будка на Вирджиния Авеню, срещу „Уотъргейт“, пуснах монета и набрах номера. Телефонът иззвъня пет пъти, преди нечий сънен глас да смънка „ало“ в слушалката.

— Здрасти, Хойт — рекох аз. — Тук е Дийк Лукас. Извинявайте за безпокойството.

— Кой?

— Дийк Лукас.

Мина известно време, преди това да стигне до съзнанието му. После каза:

— Знаеш ли колко е часът?

— Два и половина — отвърнах аз. — Ужасно съжалявам, ама закъсах здравата. Бях на едно гости и трябва да съм си загубил портфейла, а пък колата ми не е тука, та не бихте ли ми заели пет долара да се прибера вкъщи?

— Искаш пет долара назаем?

— Точно така.

— Къде си?

— Отсреща ма улицата.

— Добре, качвай се. Аз съм в петстотин и деветнайсети.

— Много съм ви признателен, Хойт.

Портиерът се прозя и позвъни горе да провери дали ме очакват. След като се увери в това, той кимна с глава към асансьорите. В асансьора натиснах номер седем. След секунди се озовах на седмия етаж, слязох и почаках, докато асансьорът тръгне обратно надолу. Щом се уверих, че е тръгнал, натиснах долния бутон, после изтичах до вратата с огромния червен надпис „изход“. Отворих я, избутах навътре езика на ключалката и с помощта на тиксото, което бях купил в нощната дрогерия на ъгъла на Седемнайсета и „Кей“, го запечатах в това положение. Затворих вратата внимателно и изтичах обратно до асансьорите тъкмо когато оня, който бях повикал, пристигна. Влязох и натиснах петия бутон. На петия етаж слязох и тръгнах по коридора, докато открих номер 519. Натиснах звънеца. Вратата се отвори почти веднага и мъж в халат и пижама пъхна в ръцете ми петдоларова банкнота.

— Бих те поканил вътре, Дийк — рече той, — но жена ми не се чувства добре.

— Много благодаря, Хойт. Ще ги върна утре.

— Прати ги по пощата.

— Добре.

Вратата се затвори и аз почаках малко, докато се уверя, че няма да се отвори отново. След това тръгнах надолу по коридора към вратата с надпис „изход“, излязох през нея, изкачих два реда стъпала, отстраних лепенката от вратата на седмия етаж и тръгнах по коридора, докато стигнах до номер 712.

Извадих ключовете, които бях взел от мъртвата ръка на Луиз Еймс, и ги пъхнах един по един във вратата на сенатора. Синджирът нямаше да ме затрудни. Носех една тежка резачка за тел, окачена на колана ми от вътрешната страна на левия крачол на панталоните. Тя беше изключително неудобна.

Превъртях внимателно ключовете и натиснах вратата. Тя се отвори. Бутнах я още пет инча навътре и след като нищо не се случи, отворих я достатъчно широко, че да мога да мина. Озовах се в преддверието. Върху една малка масичка светеше нощна лампа. Затворих вратата безшумно.

Носех апашките си обуща с подметки от суров каучук, но при все това минах на пръсти по коридора към дневната. Спрях се и се ослушах, дишайки през устата. Всички добри апаши дишат по този начин. Бях го чел някъде. Или го бях виждал по телевизията. Като гледа телевизия, човек може много да научи за това как да живее безчестно.

Ослушвах се близо минута, но не чух нищо. Извадих от джоба си и последния от апашките си атрибути. Това беше малко джобно фенерче. Бях го купил заедно с тиксото от дрогерията. Резачката бях заел от съседа си насреща, оня, който твърдеше, че знае как гърмят пушките с рязана цев. Помислих си, че щом знае това, ще има под ръка и чифт резачки за тел. Така излезе.

Прекосих бавно дневната, като си служех с фенерчето, за да не се блъскам в мебелите. Струваше ми се, че знам къде е вратата, която търсех. Беше някъде в дъното на стаята, близо до пианото. Отворих я и зашарих с фенерчето наоколо. Това бе стаята, която търсех. Кабинетът или читалнята, или библиотеката — зависи кое човек смята за модно.

Влязох и оставих вратата към дневната отворена.

Струваше ми се, че зная какво търся. Струваше ми се, че зная, защото Кони Мизъл бе такава добра лъжкиня. И като всички лъжци в лъжите си казваше много истина. Това им придаваше не само правдоподобност, но и известна достоверност. Само че тя направи грешката да разкаже лъжите си на човек с такава коварна памет като моята. Ако не ми беше изпяла онзи телефонен номер в Лос Анжелос, никога нямаше да се обадя в бара на Стейси. И ако не беше споменавала, че майка й и пратила Библия, никога нямаше да тръгна да я търся.

Ето какво търсех. Една Библия. Предположих, че тъкмо Библия бе открил Джонас Джоунс, претърсвайки апартамента. Но не бях сигурен. Това беше само интуиция — интуицията ми на историк. Светлинката на фенерчето обходи стаята. В нея имаше голямо бюро, огромен глобус, няколко стола и рафтове с книги, които заемаха едната стена. Какво по-добро място да скриеш Библия от един рафт с книги? Опитах се да си наложа да мисля като Кони Мизъл. Щях ли да скрия там Библията, ако бях на нейно място? Да, щях, но, от друга страна — не, нямаше. Реших, че не мога да мисля като нея. Реших, че никой не може.